Невинността му си беше отишла.
Хекс доближи ръчния часовник до устата си.
— Нужен ми е малко свеж въздух.
Отговорът на Трез беше изпълнен с одобрение.
— Добра идея.
— Ще се върна, преди да тръгнете за срещата на Съвета.
Когато Леш се завърна от бърлогата на баща си, той си даде само десет минути, за да се съвземе, преди да се качи в мерцедеса и да подкара към овехтялата къща, където пакетираха наркотиците. Чувстваше се толкова отпаднал, че беше цяло чудо как не се блъсна в нещо, за малко точно това да се случи. Търкайки очите си и в същото време опитвайки се да набере номер на телефона си, той не натисна спирачките достатъчно бързо на един червен светофар и само благодарение на факта, че камионите вече бяха разпръснали сол по улиците на Колдуел, гумите останаха стабилни.
Леш остави телефона и се съсредоточи в шофирането. И бездруго може би беше по-добре да не разговаря с господин Д., докато още беше обгърнат от мъглата на баща си, както я наричаше.
По дяволите, отоплението го правеше дори по-вцепенен.
Леш отвори прозорците и спря притока на топъл въздух, насочен към предната седалка. Когато пристигна пред съборетината, вече се чувстваше много по-жив. Паркира отзад, така че мерцедесът да бъде прикрит от затворената веранда и гаража. Влезе през кухненската врата.
— Къде сте? — извика. — Какво е положението?
Тишина.
Надникна в гаража и тъй като видя вътре само лексуса, предположи, че господин Д., Грейди и другите двама още не са се върнали от срещата с поредния дилър. А това значеше, че има време да хапне. Тръгна към хладилника, зареден специално за него и набра номера на малкия тексасец. Едно позвъняване. Две позвънявания.
Извади сандвич с пуйка и провери срока му на годност, а в ухото му прозвуча сигнал, показващ, че се е включила гласовата поща на господин Д. Леш се напрегна и се втренчи в телефона си. Никога не стигаше до гласова поща. Никога. Разбира се, беше възможно срещата да е продължила по-дълго и в момента да се намираха по средата й.
Леш се хранеше и седеше в очакване да чуе завръщането им всеки миг. Когато това не се случи, той отиде в дневната и включи лаптопа. Имаше джипиес система, която установяваше местонахождението на всеки телефон, принадлежащ на Обществото на лесърите. Включи опцията за проследяване на този на господин Д. и установи…
Движеше се бързо на изток. И другите двама лесъри бяха с него.
Тогава защо не вдигаше телефона си?
Изпълнен с подозрения, Леш набра отново номера му и закрачи из овехтялото помещение, а звъненето продължаваше ли, продължаваше. В къщата нямаше нищо нередно, доколкото можеше да види. Всичко в дневната беше същото, а спалните бяха подредени. Рамките на прозорците бяха непокътнати, а капаците спуснати.
Звънеше на тексасеца за трети път, когато пое по коридора, водещ към предната част на къщата, гледаща към улицата…
Леш спря и рязко завъртя глава към вратата, която все още не беше отворил… През процепа й отдолу проникваше студен въздух. Нямаше нужда да я отваря, за да разбере какво се беше случило, но въпреки това го направи. Стъклото беше счупено, а по перваза имаше черни следи. От гума, а не от лесърска кръв.
Хвърли бърз поглед и забеляза стъпки по тънкия слой сняг, които водеха към улицата. Без съмнение упражнението с краката не беше продължило дълго. В тихия квартал наоколо имаше много коли, които можеха да бъдат задигнати, а такова нещо беше детска игра за всеки престъпник.
Грейди се беше опитал да избяга.
А това изненада Леш. Грейди със сигурност не беше кой знае колко умен, но полицията беше по петите му. Защо би рискувал по петите му да тръгне още някой, който го издирва?
Леш отиде в дневната и се намръщи, загледан в канапето, където Грейди беше оставил мазната кутия от пица и… вестника, който беше чел. Беше отворен на некролозите. Леш си припомни ожулените му кокалчета, отиде и взе вестника…
Подуши някаква миризма върху страниците. „Олд спайс“.
Значи господин Д. все пак притежаваше поне половин мозък и също го беше разгледал.
Погледът на Леш пробяга по имената. Няколко човеци на седемдесет и осемдесет години. Един на шейсет. Двама на петдесет. Никой от тях не носеше името Грейди.
Трима от покойниците не бяха жители на града, но имаха семейства в Колдуел…