А, ето нещо интересно. Кристиан Андрюз, двайсет и четиригодишна. Не се споменаваше причината за смъртта, но беше починала в неделя, а погребалната церемония беше извършена днес в гробището „Боровата горичка“. И най-важното: „Вместо цветя моля изпращайте дарения на фонда за жертви на домашно насилие СПД“.
Леш се втурна към лаптопа и провери данните от джипиеса. Фордът на господин Д. се носеше стремително към… Ти да видиш! Към гробището, където някога прекрасната Кристиан Андрюз щеше да прекара вечността, прегърната от ангели.
Сега вече му беше ясен случаят на Грейди. Нещастникът пребивал момичето редовно, докато една вечер не прекалил с грубата си обич. Тя умряла, а полицията открила тялото и започнала да издирва гаджето наркопласьор, който използвал малката женичка за отдушник от стреса в работата. Нищо чудно, че бяха по петите му.
А любовта надделяваше над всичко… Дори и над здравия разум у престъпниците.
Леш излезе отвън и се материализира в гробищния парк, готов за среща не само с този глупав човек, но и с тъпите лесъри, които би трябвало да го пазят по-добре.
Прие форма само на десетина метра от една паркирала кола и едва не беше забелязан от седящия вътре. Бързо се скри зад статуя на жена в роба и огледа седана пред себе си. Намиращият се вътре беше човек, ако се съдеше по миризмата. Човек с много кафе пред себе си.
Полицай под прикритие. Който без съмнение се надяваше, че Грейди ще стори точно това, което и беше предприел: ще почете лично убитото от него момиче.
Добре, тази игра можеше да се играе и от двама.
Леш извади телефона си и прикри с длан светещия екран. Написа съобщение до господин Д., което се надяваше той да прочете навреме. При наличието на полиция на сцената Леш щеше сам да се заеме с Грейди. А после щеше да се заеме с нещастника, оставил го сам достатъчно дълго, че да успее да се измъкне.
46.
Застанал в основата на главното стълбище, Рот привършваше с подготовката си за срещата с глимерата, като си поставяше бронезащитна жилетка.
— Лека е.
— Невинаги тежестта е признак за качество — заяви Ви, докато палеше ръчно навитата си цигара, а после затвори златната си запалка.
— Сигурен ли си?
— Да, когато се отнася за бронежилетки. — Ви издиша дима, който обгърна лицето му, преди да се понесе към пищно украсения таван. — Но ако ще се почувстваш по-добре, може да прикрепим към гърдите ти гаражна врата или дори кола.
Върху прекрасния многоцветен под се чуха тежки стъпки и Рейдж и Зейдист се появиха зад гърбовете им, двойка изрядни бойци с кинжали, прикрепени към гърдите им, сочещи с остриетата нагоре. Те застанаха пред Рот, а наоколо се разнесе позвъняване, идващо от входната врата и Фриц забърза, за да пусне дематериализиралия се от планината Адирондак Фюри да влезе, както и Бъч, появил се от двора.
Рот почувства как през тялото му премина електричество, докато наблюдаваше братята си. Макар двама от тях все още да не му говореха, той усещаше, че в телата на всички течеше една и съща кръв на бойци. Тях всички ги обвързваше желанието да победят врага, бил той лесър или принадлежащ към собствената им раса.
Тих шум, идващ от стълбите, го накара да обърне глава.
Тор слизаше от втория етаж внимателно пристъпвайки, като че не беше сигурен дали може да се довери на мускулите на краката си да понесат тежестта на тялото му. Братът беше облечен в камуфлажни панталони, развяващи се около хълбоците му, широки колкото на момче, а нагоре носеше дебело черно поло, което висеше под мишниците. Нямаше кинжали, но на кожения колан, придържащ панталоните, висяха оръжия.
Ласитър беше до него, но по случайност не се правеше на интересен. Макар че не гледаше къде върви, а по някаква причина се беше втренчил в изобразените на тавана воини.
Всички братя погледнаха нагоре към Тор, но той не спря, нито срещна погледа на някого от тях, докато не се добра до мозаечния под. Но продължи да върви. Отмина братята, отиде до вратата, водеща навън в студената нощ и зачака. Единственото, напомнящо какво беше представлявал някога, беше линията на челюстта, издаваща желязна упоритост. Беше убеден, че ще ги придружи и нищо не можеше да промени мнението му.
Е, грешеше.
Рот се приближи до него и промълви:
— Съжалявам, Тор…
— Няма за какво да съжаляваш. Да вървим.
— Не.
Братята се размърдаха, почувствали се неловко, и очевидно ситуацията не им допадаше повече, отколкото на Рот.