— Не си достатъчно укрепнал. — На Рот му се искаше да положи ръка на рамото му, но знаеше, че това би довело до бурно отдръпване, като се имаше предвид колко напрегнато беше немощното тяло. — Просто изчакай, докато си готов. Тази война… Тази проклета война ще продължи още дълго.
Часовникът в кабинета на горния етаж започна да бие и ритмичният звук се разнесе над позлатените перила, обявявайки пред събралите се, че беше станало единайсет и трийсет. Време да тръгват, ако искаха да огледат мястото на срещата, преди да пристигнат членовете на глимерата.
Рот изруга под нос и погледна през рамо към петимата, облечени в черно бойци, които стояха плътно един до друг като едно цяло. Телата им излъчваха мощ. Въоръжени бяха не само с онова, намиращо се в кобурите и ножниците, но техните ръце, крака и умове също им служеха за оръжия.
Психическата устойчивост беше в кръвта им, а резултатите от тренировките и бруталната сила — в плътта им.
Нужни са и двете, за да се биеш. Само волята не може да те отведе далече.
— Оставаш тук — отсече Рот. — И точка по въпроса.
С ругатня той закрачи тежко през вестибюла и излезе навън. Почувства се зле, задето оставяха Тор, но нямаше друг избор. Състоянието му го правеше опасен за самия него, а и би отвличал вниманието на останалите. Присъединеше ли се към тях, всички братя щяха да се тревожат за него и цялата група би била непълноценна. А това не беше желателно, когато отиваха на среща, на която имаше вероятност някой да се опита да убие краля. За втори път тази седмица.
Когато външните врати на имението се захлопнаха, с Тор останал от другата им страна, Рот и братята се озоваха изложени на студените пориви на вятъра, идващ от планината, който нахлуваше в двора и се завихряше около паркираните коли.
— По дяволите — промърмори Рейдж, когато насочиха вниманието си към хоризонта пред тях.
След малко Вишъс обърна глава към Рот, а силуетът му се очерта на фона на сивото небе.
— Трябва да…
Прозвуча изстрел и ръчно свитата цигара, намираща се между устните на Ви, изскочи от там. Или може би просто се беше изпарила.
— Мамка му! — изкрещя Ви и подскочи.
Всички посегнаха към оръжията си, макар да не беше възможно враговете им да се бяха озовали в близост до каменната им крепост.
Тор стоеше спокойно на входа на къщата с леко разтворени крака, а ръцете му стискаха пистолета, с който току-що беше стрелял. Ви се втурна към него, но Бъч го хвана здраво през гърдите, за да му попречи да повали Тор на земята.
Това обаче не спря устата на Ви.
— Къде ти е умът, по дяволите?
Тор насочи към земята дулото на оръжието.
— Може още да нямам сили за ръкопашен бой, но съм най-добрият стрелец сред всички вас.
— Ти си проклета откачалка — озъби се Ви. — Ето какво си.
— Наистина ли мислиш, че бих те прострелял в главата? — Гласът на Тор беше спокоен. — Вече изгубих любовта на живота си. Убийството на един от братята ми не е целта, която преследвам. Както вече казах, аз съм най-добрият стрелец, а това е плюс, който не бихте искали да оставите на резервната скамейка в нощ като тази. — Тор прибра зигзауера си в кобура. — И преди да започнете с въпросите защо, ще ви кажа, че това беше демонстрация, а не опит да ти отнеса грозната козя брадичка. Не че не бих убил, за да ти обръсна брадата, която направо си плаче за това.
Последва дълга пауза.
Рот избухна в смях. Което, разбира се, беше напълно налудничава реакция. Но мисълта, че няма да се чувства гузен, задето оставяха Тор като куче, на което не е позволено да се присъедини към семейната разходка, беше толкова облекчаваща, че единствено можеше да се разсмее.
Рейдж беше първият, присъединил се към него, отмятайки глава назад, а русата му коса и невероятно белите зъби проблеснаха на светлините, идващи от сградата. Докато се смееше, голямата му ръка притисна сърцето, като че се боеше то да не изскочи навън.
На ред беше Бъч. Ченгето се разтресе и изпусна от хватката си тялото на своя най-добър приятел. Фюри се усмихна за секунда, а после широките му рамене започнаха да подскачат, което подейства на Зи и след малко по белязаното му лице се разля широка усмивка.
Тор не се усмихна, но се забеляза лек проблясък от начина, по който някога беше показвал задоволството си, в това как се отпусна стойката му. Тор беше сериозен по природа, предпочиташе да се убеди, че всички наоколо са спокойни и в добри отношения, вместо да се майтапи и да държи речи. Но това не значеше, че не може да се забавлява наравно с тях.