Рот откопча колана си и отвори вратата от своята страна.
— Изненада, господарю мой — заяви Ви и се изправи, почуквайки по покрива на бентлито. — Явно срещата ти с Ривендж е била доста кратка. Освен ако той не е намерил начин да бъде на две места едновременно. И ако е така, трябва да науча тайната му, не мислиш ли?
Кучи син.
Рот слезе от колата и реши, че най-добрата линия на поведение бе да пренебрегне брата. Другата възможност беше да се опита да обясни причината за лъжата и да се измъкне някак, което нямаше как да стане. Липсата на интелект не беше сред недостатъците на Ви. Можеше и да предизвика юмручен бой, но това би било само временно решение и щеше да е загуба на време, защото после и двамата трябваше да оправят ранените си глави.
Рот заобиколи и отвори задната врата на ескалейда.
— Излекувай твоето момче. Аз ще се погрижа за трупа.
Когато повдигна безжизненото тяло на цивилния, погледът на Ви се закова в пребитото до неузнаваемост лице.
— По дяволите! — въздъхна Ви.
В този момент изглеждащият ужасно Бъч се измъкна иззад волана. От него се разнесе миризма на бебешка пудра, а коленете му поддадоха и едва успя да се подпре навреме на вратата. Вишъс се втурна към него и го задържа в ръцете си, като го притисна здраво към себе си.
— Как си, приятелю?
— Готов… за каквото и да е. — Бъч прегърна най-добрия си приятел. — Просто ми е нужно малко време под лампата за нагревки.
— Излекувай го — нареди Рот и се запъти към клиниката. — Аз ще вляза вътре.
Докато се отдалечаваше, вратите на ескалейда се захлопнаха една след друга и отвътре се разнесе сияние; облаците, закриващи луната, се бяха разпръснали. Знаеше какво правят, защото беше наблюдавал процедурата веднъж или два пъти. Преплитаха се един в друг и бялата светлина от ръката на Ви обгръщаше и двама им, а злото, погълнато от Бъч, преминаваше във Ви.
Слава богу, че имаше начин да бъде изчистена тази гадост от ченгето. А това, че беше лечител, се отразяваше добре и на Ви.
Рот стигна до първата врата на клиниката и обърна лице към охранителната камера. Незабавно се разнесе жужащ звук, последва отварянето на херметическата ключалка, после се отдръпна и панелът, скриващ стълбището. Не му отне повече от няколко секунди да влезе в клиниката.
Кралят на расата с мъртвец в ръцете си не биваше да бъде задържан и миг.
В основата на стълбите изчака, докато се отвори и последната врата. Погледна към камерата и каза:
— Първо докарайте носилка и чаршаф.
— Идваме веднага, господарю — произнесе нечий тънък глас.
След не повече от секунда-две сестри отвориха вратата, едната превърна чаршафа в завеса, с която да прикрие трупа, а другата бързо докара носилката. С могъщи, но нежни ръце Рот положи тялото на цивилния така внимателно, сякаш той все още беше жив и всяка кост в тялото му беше счупена. После едната от сестрите разгъна нов чаршаф. Рот я спря, преди да е покрила мъртвеца.
— Аз ще го направя — заяви и го взе от ръцете й.
Тя му го предаде с поклон.
Редейки свещени слова на Древния език, Рот превърна памучната тъкан в покров. След като приключи с молитвата за душата на мъжа, пожелавайки й спокойно и лесно преминаване в Небитието, той и сестрите запазиха минута мълчание, преди тялото да бъде покрито.
— Няма лична карта — заговори тихо Рот, докато приглаждаше чаршафа. — Някоя от вас разпознава ли дрехите му? Часовникът? Каквото и да е?
Двете сестри поклатиха глави, а едната промърмори:
— Ще го сложим в моргата и ще чакаме. Това е всичко, което можем да сторим. Семейството му ще дойде да го потърси.
Рот отстъпи назад и наблюдаваше, докато откарваха тялото. Без конкретна причина забеляза, че предното дясно колело не се движеше стабилно, сякаш беше ново и… макар всъщност да не го видя, а по-скоро долови лекото скърцане от лошо калибриране.
Беше извън строя. Не поемаше товара равномерно. Рот се чувстваше по подобен начин.
Тази проклета война с Обществото на лесърите продължаваше прекалено дълго и въпреки цялата си мощ и решителност расата им не успяваше да победи. Въпреки че позициите им срещу врага бяха стабилни, те губеха лека-полека, защото продължаваха да умират невинни.
Обърна се към стълбите и почувства ужаса и страхопочитанието, изпитвани от двете жени, които седяха на пластмасовите столове в чакалнята. Те бързо скочиха на крака и му се поклониха. Тяхната почтителност го накара да се чувства все едно го бяха сритали в топките. Той беше тук, за да остави най-новата, но далеч не последната жертва, а двете жени все още му отдаваха почит.