О, и тайната рецепта за соса на Сал вървеше с ресторанта, условие добавено от Ай Ем. По време на преговорите, продължили около минута и половина, мавърът се беше намесил и беше заявил: „Без соса няма да се спогодим“. И беше настоял да го опита, за да се убеди, че нещата са точни. След тази приятна сделка мавърът управляваше заведението и то най-неочаквано беше започнало да дава печалба. Но пък обикновено резултатът е такъв, ако не прибираш всеки спечелен долар, за да го пропилееш на футболни залагания. Броят на посетителите се беше увеличил, качеството на храната се беше върнало на предишното си ниво и ресторантът беше претърпял сериозно подобрение на интериора под формата на нови маси, столове, покривки, килими и осветителни тела. И всички те бяха точно на копие на намиращите се там преди.
С традициите шега не бива, беше казал Ай Ем. Единствената промяна в интериора не можеше да бъде забелязана от никого. Във всеки квадратен метър на стените и тавана беше вградена стоманена мрежа. Вратите също бяха подсилени със стомана.
Никой не се дематериализираше вътре или навън без знанието и позволението на управата.
Истина беше, че Рив притежаваше заведението, но то всъщност беше рожба на Ай Ем и мавърът имаше основание да се гордее с усилията си. Дори италианците от старата школа харесваха храната, готвена при него.
Петнайсет минути по-късно бентлито спря под козирката на обширната едноетажна сграда от полирани червени тухли. Лампите около ресторанта не светеха, изгасена бе дори табелата с името му, затова пък паркингът беше озарен от топлия оранжев блясък на старомодните газени фенери.
Трез стоеше в тъмното със запален двигател и заключени врати, като очевидно комуникираше с брат си по метода на Сенките. След миг той кимна и угаси мотора.
— Всичко е наред. — Трез излезе и заобиколи бентлито, за да отвори задната врата на Рив, който хвана бастуна си в ръка и надигна вцепененото си тяло от кожената седалка. Докато прекосяваха плочника, за да отворят тежките черни врати, оръжието на мавъра беше извадено и опряно в бедрото.
Да влезеш в „Ресторанта на Сал“ беше като да се озовеш в Червено море. Буквално.
Франк Синатра ги поздрави с песента си „Съпруги и любовници“, носеща се от вградените в червения таван колони. Червеният килим на пода тъкмо беше подменен и искреше като прясно пролята човешка кръв. Червените стени бяха орнаментирани с черни акантови листа, а осветлението беше като в киносалон, тоест главно по пода. В работното време на ресторанта гишетата за салонния управител и за гардероба бяха заети от великолепни тъмнокоси жени, облечени в оскъдни рокли в черно и червено, а всички сервитьори носеха черни костюми и червени вратовръзки.
Встрани имаше кабини с обществени телефони, датиращи от петдесетте години и два автомата за цигари от ерата на Коджак. Естествено, миришеше на риган, чесън и вкусна храна. Долавяше се и лек дъх на цигари и пури, макар да не беше законно да се пуши в този тип заведения. В задния салон, където се намираха запазените маси и се играеше покер, управата позволяваше на посетителите да запалят.
Рив винаги се чувстваше напрегнат сред толкова много червено, но стига да можеше да види белите покривки на масите и дълбочината на кожените кресла, той знаеше, че всичко е наред.
— Братята вече са тук — съобщи Трез докато вървяха към малката зала, в която щеше да се състои срещата.
Когато влязоха в помещението, не се чуваха разговори, смях или дори прокашляне между присъстващите мъже. Братята се бяха подредили рамо до рамо пред Рот, който беше застанал пред една от неподсилените със стомана врати, така че можеше да се дематериализира със скоростта на едно мигване, ако се стигнеше дотам.
— Добър вечер — поздрави Рив и се отправи към челото на дългата тясна маса, около която бяха подредени двайсет стола.
Чуха се единични поздрави, но вниманието на плътната групичка бойци, която удряше в земята всяка отбранителна линия в американския футбол, беше съсредоточено върху вратата, от която той се беше появил.
Да, посмей само да се бъзикаш с тяхното момче Рот, и се прощаваш с бъдещето си по болезнен начин.
За негова изненада очевидно си бяха довели талисман. Вляво, подобно на блестяща статуетка Оскар, стоеше висок мъж с войнишки ботуши. Русо черните кичури в косата му го караха да прилича на куфеещ музикант от осемдесетте години, който си търси подгряваща група. Падналият ангел Ласитър не изглеждаше по-малко свиреп от братята. Може би се дължеше на пиърсингите. Или на факта, че очите му бяха чисто бели.