— Чу ли какво казах? — попита провлечено жената. Гласът й беше различен от всичко, чувано някога от Елена и говорът й повече наподобяваше съскане. — Наблюдавах ви през прозореца и забелязах как той се отдръпна накрая. Знаеш ли защо го направи?
Елена продължаваше да мълчи и се зачуди дали би успяла да се добере до спрея в чантата си. Но някак й се струваше, че той не би помогнал…
Мили боже, това на ушите й живи скорпиони ли бяха?
— Той не е като теб. — Жената се усмихна със зловещо задоволство. — И то не само защото е наркобарон. Той не е вампир. — Когато веждите на Елена подскочиха, другата се засмя. — Нима не беше наясно за нищо от това?
Очевидно чипсът и професионалният й опит не помагаха особено.
— Не ти вярвам.
— „Зироу Сам“. В центъра на града. Той го притежава. Знаеш ли за този клуб? Вероятно не, защото нямаш вид на някоя, която би отишла там. Без съмнение това е причината толкова да му харесва да те чука. Нека ти кажа какво продава там. Човешки жени. Всякакви видове наркотици. И знаеш ли защо? Защото той е като мен, а не като теб. — Жената се наведе към нея, а очите й блестяха. — А знаеш ли каква съм аз?
Откачена кучка, помисли си Елена.
— Аз съм симпат, момиченце. И двамата с него сме такива. И той е мой.
Елена започна да се чуди дали щеше да умре тази нощ, тук, зад къщата, с четири торби с покупки в краката си. И причината за това нямаше да е фактът, че тази лъжлива кучка наистина е симпат. Но всеки достатъчно побъркан да твърди такова нещо, бе абсолютно способен на убийство.
Жената продължи с пронизителния си глас.
— Искаш ли наистина да го опознаеш? Върви в клуба и го намери. Накарай го да ти каже истината и така ще разбереш какво си допуснала в тялото си, малката. И помни, че той напълно ми принадлежи. Сексуално, емоционално… Всичко, свързано с него, е мое.
Пръстите й с по три фаланги се плъзнаха по лицето на Елена и после жената изчезна.
Елена се разтрепери така силно, че за известно време не можеше да се движи. Студът беше това, което я спаси. Внезапният леден порив на вятъра я запрати напред и тя трябваше да се задържи на краката си, за да не се строполи върху покупките си.
Когато най-накрая откри ключа от къщата, той влезе в ключалката със същата лекота, с която това бе станало в линейката. Не улучи отвора… не улучи отвора… не улучи отвора…
Най-накрая.
Тя превъртя ключа и хвърли вътре торбите с покупките, а после хлопна вратата зад гърба си. Бързо заключи и сложи веригата.
С едва държащи я крака тя отиде и седна до кухненската маса. Когато баща й запротестира заради шума, тя отговори, че е бил вятърът и се помоли той да не се качи при нея. В последвалата тишина Елена не чувстваше никакво присъствие около къщата, но мисълта, че същество като това знаеше за нея и Рив, а също и точния й адрес… Тази откачена жена ги беше наблюдавала.
Скочи на крака и се втурна към кухненската мивка, като пусна водата, за да заглуши звука от повръщане, в случай че се наложеше. С надеждата да успокои стомаха си тя събра двете си длани, напълни ги със студена вода и погълна част от нея, преди да наплиска лицето си. Това подейства донякъде отрезвяващо на съзнанието й.
Обвиненията, отправени от жената, бяха абсолютно безпочвени и нямаха нищо общо с действителността… Ако се съдеше по блестящия й поглед, тя таеше в себе си гняв.
Рив не беше нищо от тези неща. Наркобарон, симпат, сводник. Я стига.
Ако информацията идва от вманиачена бивша приятелка, със сигурност не биваше да се приема за чиста монета нищо повече от това кой е любимият цвят на въпросния мъж. Особено след като Рив беше дал ясно да се разбере, че не са заедно и беше споделил, че от самото начало е имал ядове с нея. Нищо чудно, че не беше пожелал да сподели подробности. Никой не обичаше да признава пред някого, с когото започваше отношения, че го преследва психопат от миналото му.
Какво трябваше да направи сега? Беше повече от очевидно. Щеше да каже на Рив. Без да превръща случилото се в драма и да му придава голямо значение, а по-скоро щеше да го информира, така че той да е наясно, че въпросната особа е психически нестабилна.
Елена се почувства добре от съставения план.
Докато не се опита да извади телефона от чантата си и не установи, че още трепери. Съзнанието й може да реагираше адекватно, може да разсъждаваше напълно рационално, но адреналинът си казваше своето и не се интересуваше от здравия й разум.