— Знаеш ли какво ми се иска? — промърмори тя и вдигна панталоните си.
— Още един порядъчен рунд с твоя хелрен, след като първия ти достави такава наслада?
Боже, обичаше да я разсмива.
— Да, и това също — отговори тя, — но по отношение на храната… Иска ми се домашна яхния.
— Вече сготвена ли е? — Моля те, нека е така.
— Има останало телешко от… Каква е тази физиономия?
— Бих предпочел да останеш по-малко време в кухнята и да се върнеш по-бързо върху моя… — Добре, това изречение нямаше да го завърши.
Тя обаче, изглежда безпроблемно схвана липсващата част.
— Ще съм бърза.
— Добре, лийлан, а аз ще ти предложа такъв десерт, че свят ще ти се завие.
Тя закърши леко бедра, докато се отдалечаваше със секси танцови стъпки, които го накараха да изръмжи и спря на вратата, а светлината, влизаща отвън, озари лицето й.
И най-неочаквано слабото му зрение реши да му направи прекрасен подарък. Видя как тъмната й коса се спуска надолу по раменете, а също и поруменялото й лице и извивките на стройното й тяло.
— Толкова си красива — произнесе той тихо.
Бет засия срещу него, ароматът на радостта и щастието й се усили и до него достигна уханието на цъфтящи в нощта рози, каквото единствена тя притежаваше.
Бет приближи върховете на пръстите си към устните и му прати въздушна целувка.
— Връщам се веднага.
— Ще се видим след малко. — Макар че като се имаше предвид колко възбуден беше, най-вероятно щяха да прекарат още време под бюрото, вместо да се гледат.
След като тя излезе, той полежа известно време, заслушан в стъпките й надолу по главното стълбище. После стана от пода, сложи педалския стол на мястото му и настани задника си върху него. Протегна се за тъмните си очила, за да защити очите си от слабата светлина, излъчвана от огъня, и отпусна глава назад…
Почукването на вратата го изпълни с гняв. Нямаше и две секунди покой… и предвид мириса на турски тютюн, отлично знаеше кой е.
— Влез, Ви.
Братът влезе, а ароматът на цигарата му се смеси с този на горящото дърво в стаята.
— Имаме проблем — заяви Вишъс.
Рот отвори очи и потърка носа си с надеждата, че болката не се канеше да се загнезди в главата му за цялата нощ, сякаш мозъкът му е уютен хотел.
— Говори.
— Някой ни е изпратил имейл във връзка с Ривендж. Дават ни двайсет и четири часа да го откараме в симпатската колония или ще го предадат на глимерата и ще ги уведомят, че двамата с теб сме наясно за идентичността му, но не сме предприели нужното.
Рот отвори широко очи.
— Какво?
— Вече проучвам кой е изпращачът. Би трябвало да успея да вляза в пощата му и да открия кой стои зад всичко това.
— По дяволите… дотук с глупостите, че никой друг не е чел документа. — Рот преглътна тежко, напрежението в главата му предизвикваше гадене. — Свържи се с Рив. Кажи му за имейла. Чуй какво ще каже по въпроса. Членовете на глимерата са разпръснати и уплашени, но ако нещо подобно стигне до ушите им, няма да имаме друг избор, освен да предприемем нещо. В противен случай може да ни се наложи да се справяме с бунт, и то не само от страна на аристокрацията, но и на цивилното население.
— Разбрано. Ще ти докладвам за резултатите.
— Действай бързо.
— Добре ли си?
— Да, върви да се обадиш на Рив, дявол те взел.
След като вратите отново бяха затворени, Рот изръмжа. Меката светлина, хвърляна от пламъците, правеше агонията му още по-жестока, но нямаше намерение да гаси огъня. Пълният мрак също не беше вариант. Не и след краткото му преживяване предишния следобед, когато бе попаднал сред тъмата.
Затвори клепачи и се опита да пребори болката. Малко почивка. Ето от какво се нуждаеше.
Само малко почивка.
51.
Хекс се върна в „Зироу Сам“ и влезе през задната врата директно във ВИП зоната с ръце в джобовете. Благодарение на вампирската си страна не оставяше пръстови отпечатъци, но окървавените ръце си бяха окървавени ръце. Освен това панталоните й също бяха изцапани с проклетата кръв на Грейди. Именно поради тази причина в тези модерни времена в мазето на клуба пазеха старомодна пещ.