Рив се обърна и се върна в офиса си.
Интересно, помисли си тя, докато поставяше единия от коланите на мястото му. Никога не беше очаквала да го види такъв. Никога.
Зачуди се коя ли е жената и колко знае за него.
Рив отиде до бюрото си и седна с телефона си в ръка. Елена се беше обаждала и беше оставила съобщение, но вместо да губи време да го прослушва, той започна да набира номера й…
Номерът, от който му позвъниха в този момент, беше единственият, заради който би прекъснал набирането на телефона на Елена. Натисна бутона, за да приеме обаждането, и каза:
— С кого от братята разговарям?
— С Вишъс.
— Какво има?
— Нищо добро.
Равният тон на събеседника му го накара да си мисли за автомобилна катастрофа. От тежките, такава, при която се налага да разрежат ламарините, за да извадят телата.
— Казвай!
Братът говори дълго. Имейл. Бил е разкрит. Депортиране. Сигурно не беше отвърнал нищо доста дълго време, защото Рив чу произнасянето на собственото му име.
— Там ли си? Ривендж? Хей?
— Да, тук съм. — Донякъде. Беше малко разсеян от глухото бучене в главата му, което го заобикаляше също като сградата, в която се намираше.
— Чу ли какво те попитах?
— Ами… не. — Бученето стана толкова силно, сякаш върху клуба е паднала бомба, а стените се сриват и покривът се кани да се сгромоляса на главата му.
— Опитах да проследя имейла и съм почти сигурен, че идва от север, някъде в близост до колонията или дори точно от там. Не мисля, че е изпратен от вампир. Познаваш ли някого там, който би се опитал да съсипе прикритието ти?
Значи Принцесата беше изгубила интерес към игричките си на изнудване.
— Не.
Дойде ред на Ви да замълчи.
— Сигурен ли си?
— Да.
Принцесата беше решила да го призове у дома. И ако той не отидеше, тя със сигурност щеше да прати имейли на всички от глимерата, а също така да замеси Рот и Братството, докато не се увери, че тайната на Рив е разкрита. А в комбинация с клетвената декларация, появила се тази нощ?
С живота, такъв, какъвто го познаваше, беше свършено.
Не че Братството трябваше да го научава.
— Рив?
С мрачен глас той отговори:
— Това са само последствия от гадостите на Монтраг. Не се тревожи.
— Какво става, по дяволите?
Острият тон на застаналата на прага Хекс го накара да се съсредоточи и той погледна към нея. Когато срещна взора й, силното тяло и сивите й очи му бяха така добре познати, както собственото му отражение, а същото важеше и за нея… Така че тя разбра по израза на лицето му какво точно се случваше.
Цветът бавно изчезна от страните й.
— Какво е направила? Какво ти е причинила тази мръсница?
— Трябва да затварям, Ви. Благодаря, че се обади.
— Ривендж? — настоя Ви. — Виж, приятелю, защо да не продължа с опитите да проследя…
— Загуба на време. Никой там не е наясно. Повярвай ми.
Рив приключи разговора и преди Хекс да е започнала отново, той набра номера на гласовата си поща и прослуша съобщението на Елена. Знаеше какво ще му каже. Знаеше точно…
„Здравей, Рив, току-що ме посети онази… жена. Наговори ми пълни безумици за теб. Аз просто… мислех, че е редно да знаеш. Честно казано, тя е стряскаща. Както и да е, може би ще ми звъннеш да го обсъдим. Наистина ще се радвам. До скоро.“
Той изтри съобщението и внимателно остави телефона си на бюрото до черната кожена подложка, така че да застане вертикално на нея.
Хекс се доближи до Рив, а в този миг на вратата се почука рязко и някой влезе.
— Дай ни минутка, Трез — чу я да казва. — Вземи Рали със себе си и не пускайте никого тук.
— Какво става…
— Веднага. Моля те.
Ривендж се взираше в телефона само смътно наясно за случващото се около него.
— Чуваш ли това? — попита той тихо.
— Какво да чувам? — отвърна Хекс и коленичи до креслото му.
— Този звук.
— Рив, какво е направила?
Той я погледна в очите, но вместо нея видя майка си на смъртното й легло. Интересно, в погледите и на двете жени се четеше молба. И двете бяха същества, които той искаше да защити. Елена също беше част от списъка. Както и сестра му. А също и Рот и Братството.