Едно последно натискане на бутона и часовникът беше готов. Той го постави на китката си, а светещият екран показваше 4:57 сутринта.
Той отново хвърли поглед към вратата на вестибюла. Не го интересуваше нито часовникът, нито чашата с шейк. Онова, което правеше в действителност, беше да чака Джон да влезе през проклетия вход, придружаван от Куин и Блей. Искаше момчето му да си е у дома в безопасност. Макар Джон вече да не беше момче, а още по-малко негово, след като го беше оставил съвсем сам преди повече от година.
— Знаеш ли, не мога да повярвам, че не гледаш това.
Гласът на Ласитър го накара да вдигне чашата и да отпие глътка през сламката, за да не му се налага да подвикне на досадника поредното: „затваряй си устата, Светулчо“. Ангелът обожаваше телевизията, но страдаше от сериозен проблем със съсредоточаването. Постоянно сменяше каналите. Само бог знаеше какво гледа в момента.
— Тя е жена, която се справя съвсем сама в света. Страхотна е и носи прилепнали дрехи. Предаването си го бива.
Тор погледна през рамо. Ангелът се беше проснал на дивана с дистанционно управление в ръката и глава, облегната на избродираната от Мариса възглавничка, надписът на която гласеше: „Любовта минава през кучешките зъби“. А на плоския екран пред него вървеше…
Тор едва не се задави с шейка си.
— Какво правиш, по дяволите? Това е Мери Тайлър Мур, нещастнико.
— Така ли се казва?
— Да, и без да се обиждаш, но не е редно да си падаш по такива предавания.
— Защо?
— На една крачка си да започнеш да гледаш сапунени сериали. Защо направо не си лакираш и ноктите на краката?
— Не ми пука. На мен ми харесва.
Ангелът явно не схващаше колко лош вкус е да се гледат лигавщини. Ако някой от братята научеше, щяха да спукат Ласитър от бъзици.
— Хей, Рейдж — извика Тор към трапезарията. — Ела да видиш какво гледа Ласитър по телевизията.
Холивуд се появи с чиния, пълна с картофено пюре и печено телешко. Общо взето не признаваше зеленчуците, тъй като ги смяташе за „бедни на калории разхищители на мястото в корема“ и зеленият фасул, сервиран като гарнитура за Първото хранене съответно липсваше в допълнителната му порция.
— Какво гледа… О, Мери Тайлър Мур. Обожавам я. — Рейдж се настани на креслото до ангела. — Страхотни дрехи.
Ласитър отправи към Тор поглед, означаващ: „Казах ли ти?“. Двамата с Рейдж опряха юмруци един в друг.
— С теб съм.
Тор продължи да отпива от шейка си.
— Вие двамата сте позор за мъжката част от света.
— Защото не си падаме само по Годзила ли? — отвърна му Рейдж.
— Поне мога да държа главата си високо изправена. Би трябвало да гледате подобно нещо, скрити в килера.
— Не чувствам потребност да крия предпочитанията си. — Рейдж повдигна вежди и кръстоса крака, а кутрето на ръката, с която държеше вилицата, щръкна предизвикателно. — Такъв съм, какъвто съм.
— Моля те, не ме изкушавай с подобни откровения — промърмори Тор и захапа сламката, за да прикрие усмивката си.
Никой не отговори и той им хвърли поглед, готов да продължи с…
Рейдж и Ласитър го наблюдаваха одобрително.
— Не ме гледайте така, по дяволите!
Рейдж първи се стегна.
— Не мога да се удържа. Толкова си секси в тези провиснали панталони. И аз трябва да си купя такива, защото няма нищо по-приканващо от две парчета зебло, пришити едно към друго.
Ласитър кимна.
— Абсолютно фантастични си. Брой ме и мен.
— В магазин за работно облекло ли ги намери? — Рейдж наклони глава на една страна. — Може би в отдела за боклукчийски униформи?
Ласитър се намеси, преди Тор да е успял да отвърне.
— Надявам се и аз да изглеждам, сякаш имам пълнеж в гащите също като теб. С тренировка ли го постигаш? Или може би е въпрос на липса на задник?
Тор нямаше как да не се засмее.
— Заобиколен съм от задници.
— Което обяснява защо си толкова самоуверен, въпреки че ти нямаш такъв.
Рейдж продължи.