Выбрать главу

Рейдж и Ласитър дотичаха първи и влетяха през вратата.

— Какво, по дяволите…

— Светнете лампите — изкрещя отново Рот. — Някой да светне проклетите лампи.

Докато седеше пред гранитния плот в празната кухня, благоразположението на Леш се повиши значително. Не че беше забравил как братята бяха отнесли сандъците им с оръжия и урните на убийците. Или пък че апартаментите им в „Ловната ферма“ бяха компрометирани. Или че Грейди се беше измъкнал. Нито пък за факта, че на север го очакваше симпат, който без съмнение му беше бесен, задето не е отишъл да убие някого си.

Парите в брой действаха разсейващо. А многото пари в брой — още по-разсейващо.

Наблюдаваше как господин Д. донесе следващата книжна кесия. От нея се появиха още пачки банкноти, всяка от които беше придържана от евтин ластик. Когато лесърът свърши, от повърхността на плота не се виждаше много.

Чудесен начин да отпуснеш парата, помисли си Леш, докато следеше господин Д. с поглед.

— Колко общо?

— Седемдесет и две хиляди седемстотин и четирийсет. Разпределил съм ги на пачки от по сто долара.

Леш взе една от въпросните купчинки. Банкнотите не бяха чисти и нови като онези, идващи от банката. Бяха мръсни, намачкани, извадени от джобовете на джинси или по-вероятно от празни портфейли и мърляви якета. Можеше да подуши отчаянието, разнасящо се от тях.

— Колко стока имаме още?

— Достатъчно за още две нощи като днешната, но не повече. И остават само още двама дилъри. С изключение на големия.

— Не се тревожи за Ривендж. Аз ще се погрижа за него. Междувременно не убивай останалите търговци, а ги доведи в лагера за разпити. Нужни са ни техните контакти. Искам да знам как и къде правят покупките си. — Твърде вероятно беше, разбира се, те да търгуват с Ривендж, но може би имаше и още някой. Например някой податлив човек. — Първата ти задача е да отидеш да наемеш сейф и да прибереш парите в него. Това е първоначалният ни капитал и няма да допусна да го изгубим.

— Да, господине.

— Кой продаваше заедно с теб?

— Господин Н. и господин И.

Страхотно. Идиотите, допуснали Греди да се измъкне. Все пак се справяха добре на улицата, а Грейди беше убит по находчив и мъчителен начин. Освен това Леш беше успял да зърне Хекс в действие. Така че загубата не беше кой знае каква.

Със сигурност щеше да направи посещение на „Зироу Сам“.

А колкото до господин Н. и господин И., смъртта им беше повече от заслужена, но в момента тези загубеняци трябваше да му носят зелено.

— Искам с падането на нощта двамата да започнат да пласират стока.

— Мислех, че ще пожелаете…

— Първо, ти не мислиш. И второ, нужно ни е още от това. — Той хвърли пачката вехти банкноти обратно в купчината. — Имам планове, за които са нужни пари.

— Да, господине.

Изведнъж размислил, Леш се протегна напред и взе обратно хвърлената пачка. Беше му трудно да се раздели с парите, макар да бяха негови и изведнъж войната започна да не му се струва така интересна.

Наведе се надолу, взе една от книжните торби и я напълни.

— Онзи лексус…

— Да, господине.

— Вземи го. — Той бръкна в джоба си и хвърли ключа на господин Д. — Това е новата ти кола. Ако ще ме представляваш на улицата, трябва да имаш вид, че знаеш какво правиш.

— Да, господине.

Леш завъртя очи и помисли колко лесно беше да мотивира дребния глупак.

— Не забърквай каши, докато ме няма, става ли?

— Къде ще бъдете?

— В Манхатън. Можеш да ми звъниш на мобилния телефон. До по-късно.

53.

Призори в студения ден под облаците, нашарили млечносиньото небе, Хосе де ла Крус влезе с колата си през портата на гробището „Борова горичка“ и закриволичи сред безкрайните редици от надгробни плочи. Тесните виещи се алеи му напомняха „Живот“ — игра, по която с брат му се увличаха като деца. Всеки играч получаваше малък автомобил с шест дупки и започваше с една пионка, обозначаваща самия него. С течение на играта трябваше да се придвижиш напред по начертания път и да се сдобиеш с още пионки, обозначаващи съпруга и деца. Целта беше да влезеш в притежание на хора, пари и възможности, за да запушиш дупките в колата си, да запълниш изначалните празнини.