В кабинета в имението на Братството Рот седеше изправен на стола си, сграбчил с все сила двата подлакътника. Бет беше в стаята с него и по мириса й отгатваше, че е уплашена до смърт. Имаше и други. Говореха. Крачеха.
А той виждаше единствено чернота.
— Хавърс идва — съобщи Тор от двойната врата. Гласът му умълча стаята подобно на бутон за изключване на звука, като накара всички гласове и шумове да секнат. — В момента доктор Джейн говори с него по телефона. Ще го докарат с една от линейките им със затъмнени стъкла, по-бързо ще е, отколкото Фриц да иде да го вземе.
Рот бе настоял да изчакат час-два, преди да повикат дори доктор Джейн. Бе се надявал зрението му да се върне. Още се надяваше.
По-точно казано, молеше се.
Бет беше толкова силна, застанала до него, хванала ръката му, докато той се бореше с мрака. Но по някое време го бе оставила за малко. Когато се върна, той подуши сълзите й, макар без съмнение тя да ги беше избърсала грижливо.
Тъкмо това го бе убедило да приеме намесата на лекарите.
— Кога да го очакваме? — троснато попита Рот.
— До двайсет минути.
Отново се възцари мълчание. Рот знаеше, че братя са около него. Чуваше Рейдж да развива поредната близалка, Ви да пали една от цигарите си с турски тютюн и да издишва дима, Бъч да дъвче дъвка с такава скорост, сякаш зъбите му бяха обувки за степ, потракващи върху паркет. Зи беше там с Нала на ръце, чийто сладък мирис и гукане долитаха от далечния ъгъл. Дори Фюри присъстваше, решил да остане за през деня, и сега стоеше редом с близнака и племенницата си.
Знаеше, че те всички са там… и все пак беше сам. Напълно сам, затворен в тялото си, пленник на слепотата.
Рот стискаше подлакътниците на стола, за да не закрещи. Искаше да е силен заради своята шелан, заради братята, заради расата си. Щеше му се да подхвърли няколко шеги, да го обърне на смях като случка, която скоро щеше да отмине, да покаже, че още владее положението.
Прокашля се. Но вместо от устата му да излезе нещо от рода на: „Един влиза в бар с папагал на рамото си…“, той изрече:
— Това ли видя?
Думите бяха гърлено произнесени и всички знаеха към кого са адресирани.
Отговорът на Ви беше тих.
— Не знам за какво говориш.
— Глупости. — Рот, обвит в мрак, братята му около него, но неспособни да го достигнат. Това беше видението на Вишъс. — Глу-по-сти.
— Сигурен ли си, че искаш да говорим за това сега? — попита Ви.
— Това ли беше видението? — Рот пусна единия подлакътник и удари с юмрук по бюрото. — Такова ли бе проклетото видение?
— Да.
— Лекарят идва — бързо каза Бет и притисна гальовно ръка към рамото му. — Доктор Джейн и Хавърс ще се консултират. Ще намерят решение. Непременно.
Рот се обърна по посока на гласа на Бет. Пресегна се за ръката й, тя беше тази, която намери дланта му.
Дали така изглеждаше бъдещето му, помисли си той. Да разчита на нея да го насочва, когато имаше нужда да отиде някъде? Да го води като сакат нещастник?
Не си изпускай нервите. Дръж се. Дръж се…
Повтори си го пак и пак, докато чувството, че всеки миг ще експлодира, поотслабна.
Но отново го връхлетя с всичка сила, когато чу доктор Джейн и Хавърс да влизат в стаята. Разбра кой е по това, че всички едновременно спряха онова, което правеха: край на пушенето, на дъвченето и на шумоленето с обвивки.
В настаналата тишина се чуваше само дишане. Тогава прозвуча гласът на лекаря.
— Господарю, може ли да прегледам очите ви?
— Да.
Прошумоляха дрехи… Хавърс очевидно сваляше палтото си. После потропване, като че нещо тежко бе поставено на бюрото. Изщракване на метал — лекарят бе освободил ключалката на чантата си.
Отново се разнесе добре модулираният глас на Хавърс.
— С ваше разрешение сега ще докосна лицето ви.
Рот кимна, после трепна при лекия контакт и за миг изпита надежда, като чу щракването на медицинското фенерче. По навик се напрегна, готов за светлината върху ретината на окото, с което Хавърс бе избрал да започне. Господи, откакто се помнеше, бе примижавал срещу светлината, а след преобразяването му нещата се бяха влошили. И с течение на годините…