Отвори вратата, решително изправила рамене.
— Как си?
— Добре съм. — Лузи хвърли поглед през рамо. — Знаеш ли, че отпред е паркирано едно бентли?
Елена изумено повдигна вежди и надникна през вратата. Пред мизерната й къщичка под наем наистина имаше чисто ново лъскаво и луксозно бентли, което изглеждаше толкова не на място, колкото диамант на ръката на клошар.
Шофьорската врата се отвори и от нея излезе невероятно красив тъмнокож мъж.
— Елена?
— Ъъъ… да.
— Дошъл съм да ви взема. Аз съм Трез.
— Аз… ще ми трябва минутка.
— Не бързайте.
Усмивката му разкри вампирски зъби и тя се успокои. Не обичаше да е в близост до хора. Не им се доверяваше. Тя бързо влезе вътре и си облече палтото.
— Лузи… Ще можеш ли да продължиш да идваш? Изглежда, че все пак ще успея да ти плащам.
— Разбира се. Всичко бих направила за баща ти. — Лузи се изчерви. — Исках да кажа и за двама ви. Означава ли това, че си намерила друга работа?
— Парите ще ми стигнат за по-дълго, отколкото очаквах. А и ми е непоносима мисълта той да стои тук сам.
— Ще се грижа добре за него.
Елена се усмихна и й се прииска да прегърне жената.
— Винаги го правиш. Колкото до тази вечер, не съм сигурна колко ще се забавя…
— Не е нужно да бързаш. Двамата с него ще сме добре.
Импулсивно Елена я притисна към себе си.
— Благодаря ти. Много… ти благодаря.
После грабна чантата си и излезе бързешком, преди да се е разнежила като глупачка. Когато се озова навън в студа, шофьорът я посрещна, за да й помогне да се качи в бентлито. Облечен в черен кожен тренчкот, той приличаше повече на наемен убиец, отколкото на частен шофьор, но когато й се усмихна, очите му грейнаха, изумително сияйни и зелени.
— Не се тревожи. Ще те откарам благополучно.
Тя му повярва.
— Къде отиваме?
— В центъра. Той те очаква.
Елена се почувства неловко, че й отварят вратата, макар да разбираше, че от негова страна това бе учтив жест между равни, а не действие на слуга към господар. Просто бе отвикнала на внимание от страна на достойни мъже.
Господи, колко хубаво миришеше в тази кола.
Докато Трез заобикаляше, за да седне зад волана, тя опипа фината кожа на седалката, без да може да си припомни кога за последно бе докосвала нещо толкова луксозно.
Когато колата излезе от пряката и пое по главната улица, тя въобще не усети дупките, които в такситата я караха да се вкопчва в дръжката на вратата. Гладко возене. И скъпо.
Къде отиваха?
Към задната седалка струеше нежен топъл въздух, а в главата й отново зазвуча гласовото съобщение от Рив. В съзнанието й трепкаше предчувствие, което като светлините на стоповете на автомобилите пред тях ту припламваше, ту гаснеше на фона на надеждата й, че всичко ще е наред.
Ставаше по-зле. Тя не познаваше добре центъра и се напрегна, докато минаваха през района с луксозни високи сгради. Там, където се бе срещнала с Рив в „Комодор“.
Може би беше решил да я води на танци?
Да бе, все едно някой го правеше, без да предупреди жената да си облече рокля.
Колкото по-напред по „Трейд стрийт“ се придвижваха, толкова по-усърдно тя потъркваше кожената седалка, но вече не за да се наслади на усещането. Луксът постепенно оставаше зад гърба им и след като отминаха редицата от добри ресторанти и офис сградите на „Колдуел Куриър Джърнъл“, се заредиха ателиета за татуировки и заведения, чийто вид подсказваше за мърляви пияници на бара, осеян с нечисти купички с фъстъци. Следваха клубовете — от онези крещящите, в които тя не стъпваше, защото не харесваше шума, ярките светлини и посетителите им.
Когато пред тях изникна табелата на „Зироу Сам“ с черни букви на черен фон, тя знаеше, че ще спрат там и сърцето й отиде в петите. Странно, същата реакция бе имала, когато видя Стефан в моргата: „Това е невъзможно. Няма как да се случва. Не беше редно да е така“.
Ала бентлито не спря пред клуба и за миг у нея проблесна надежда.
Е, да, то се знае. Просто завиха в пресечката, за да спрат пред служебния вход.
— Той е собственик на клуба — промълви тя с безжизнен глас. — Нали така?