Бе го сторил симпат.
— Защо ме накара да дойда тук? — попита го. — Можеше да ми го кажеш и по телефона… Не, няма значение. Тръгвам си. Никога повече не ме търси.
Рив се поклони леко и изрече задавено:
— Както желаеш.
Елена се обърна и отиде до вратата, където спря.
— Ако обичате, някой да ме пусне да се махна оттук.
Когато Хекс се пресегна и отвори изхода й към свободата, Елена почти хукна навън.
Вратата се затвори зад нея и Рив я заключи със съзнанието си, закован на мястото, където тя го остави.
Съсипан. Беше напълно съсипан. И не защото отдаваше себе си и тялото си на садистка социопат, която щеше да се наслаждава на всеки миг от изтезанието му.
Когато зрението му се замъгли от червена пелена, знаеше, че не лошата му страна взема връх. Нямаше начин. Беше наблъскал толкова допамин във вените си през последните дванайсет часа, че би повалил и слон, просто защото не се доверяваше на себе си, че иначе би пуснал Елена да си отиде. Трябваше да обезсили лошата си страна за последен път… за да може да постъпи правилно по правилните причини.
Така че, не, това червено нямаше да бъде последвано от двуизмерно виждане и усещания, връщащи се в цялото му тяло.
Ривендж извади от вътрешния джоб на сакото си една от носните кърпи, изгладени от майка му, и я притисна, както беше сгъната, под очите си. Кървавочервените сълзи, бликащи от тях, не бяха само за Елена и него самия. Бела бе изгубила майка си едва преди четирийсет и осем часа. А преди да е свършила нощта, щеше да изгуби и брат си.
Пое си дъх веднъж, но толкова дълбоко, че усети напрежение в ребрата. После прибра кърпичката и се зае да подкара живота си към гроба.
Едно беше сигурно: Принцесата щеше да си плати. Не за гадостите, които му бе причинила и се канеше да му причини. Майната му на това. Не, тя бе посмяла да отиде при любимата му. И заради това щеше да я унищожи, дори това да доведеше до гибелта му.
55.
— И какво, по-добре ли се почувства, като го отряза така?
Елена спря пред страничния изход на клуба и погледна през рамо към охранителката.
— Изобщо не е твоя работа. Няма да отговоря на въпроса ти.
— За твое сведение, този мъж се намира в тази отвратителна ситуация заради мен, майка си и сестра си. Мислиш, че си твърде добра за него ли? Браво. Къде си расла, че всичко около теб е толкова идеално?
Елена застана пред жената, макар силите им далеч да не бяха равностойни предвид фигурата на охранителката.
— Никога не съм го лъгала — така е в моя идеален свят. Всъщност това дори не е идеално, това е нормално.
— Той върши, каквото трябва, за да оцелее. Това е много нормално не само за твоя вид, но и за симпатите. Само защото животът ти е бил лесен…
Елена се приближи до лицето на жената.
— Ти изобщо не ме познаваш.
— Не искам и да те познавам.
— Както и аз. — Думата „кучко“ остана неизказана, но подразбираща се.
— Добре де, стига, стига — намеси се Трез и ги раздели. — Хайде по-кротко и без женски бой, става ли? Нека те закарам у вас. А ти — посочи към Хекс — иди да видиш добре ли е той.
Охранителката стрелна Елена ядно с очи.
— Внимавай какви ги вършиш.
— Защо? Иначе ще ме издебнеш пред задната ми врата ли? В сравнение с онова чудо снощи направо си като кукла Барби.
Трез и жената мигом замръзнаха.
— Кой се е появил пред задната ти врата? — попита охранителката.
Елена отправи настойчив поглед към Трез.
— Може ли вече да си вървя у дома?
— Кой беше? — попита той.
— Някаква като от японска костюмирана драма, адски злобна.
Двамата изрекоха в един глас:
— Трябва да се преместиш.
— Чудесно предложение, благодаря — отвърна Елена, извърна се рязко и отиде до вратата. Когато натисна дръжката, тя, естествено, се оказа заключена, така че не й оставаше друго, освен да чака да я пуснат да излезе. Да му се не види. Прехапа долната си устна и се вкопчи в дръжката, готова със зъби и нокти да си проправи път навън.
За щастие Трез дойде и я освободи като птичка от кафез, а тя излетя от клуба навън в студа, далеч от горещината, шума и напластеното отчаяние вътре, които я задушаваха.
Или може би задушаването всъщност бе причинено от разбито сърце?