Ай Ем не каза нищо. Вместо това извади ножа, който държеше на кръста си, сряза дланта си и я протегна напред, а кръвта, гъста и синя, закапа върху клавиатурата на лаптопа. Беше непоколебим, какъвто Рив го искаше, корав и стабилен.
Тъкмо по тази причина много отдавна бе избран да върши трудната работа.
Рив преглътна със затруднение, изправи се и пое протегнатата ръка. Скрепиха с ръкостискане кръвната клетва, а после телата им се срещнаха в яка мъжка прегръдка.
Ай Ем промълви тихо на Древния език:
— Познавах те добре. Обичах те като своя собствена кръв и плът. Вечно ще те почитам.
— Погрижи се за нея, чу ли? Тя ще има да беснее известно време.
— С Трез ще направим каквото е нужно.
— Нищо от случилото се не бе по нейна вина. Нито началото, нито краят. Хекс ще трябва да го повярва.
— Знам.
Разделиха се и на Рив му бе трудно да пусне рамото на стария си приятел, най-вече защото това щеше да е единственото му сбогуване: Хекс и Трез щяха да оспорват намеренията му, щяха да се пазарят с други решения, да се борят с нокти и зъби за друг изход от ситуацията. Ай Ем бе достатъчно фаталист по душа, за да не го прави. Също така бе и по-голям реалист, защото друг начин наистина нямаше.
— Върви — с пресекващ глас рече Рив.
Ай Ем постави окървавената си длан върху сърцето си, поклони се дълбоко и излезе, без да поглежда назад.
Ръцете на Рив трепереха, когато повдигна маншета си, за да погледне часовника. Сега клубът затваряше в четири. Чистачите идваха точно в пет. Което означаваше, че след като всички си тръгнеха, той щеше да разполага с половин час.
Взе телефона си и се отправи към спалнята, като набра номер, на който често звънеше. Докато заключваше вратата, в слушалката прозвуча топлия глас на сестра му:
— Здравей, братко мой.
— Здравей.
Той седна на леглото и се зачуди какво да каже. Чу се как Нала хленчи умолително и Рив застина неподвижен. Представяше си ги двете заедно — малката, притисната към рамото на сестра му, крехко вързопче бъдеще, увито в меко одеялце със сатенен кант.
За смъртните единственото достъпно безсмъртие беше тяхното поколение.
А той никога нямаше да има такова.
— Ривендж? Там ли си? Добре ли си?
— Да. Обадих ти се просто защото… исках да ти кажа… — Сбогом. — Обичам те.
— Много си мил. Трудно е, нали? Без мамен.
— Да, така е.
Той стисна очи и сякаш по сигнал Нала ревна истински и крясъкът й проехтя в телефона.
— Извинявам се за моята малка латерна — каза Бела. — Не иска да спи, ако не я разхождам, а краката ми вече отмаляха.
— Слушай… помниш ли онази приспивна песен, която ти пеех, като беше малка?
— О, боже мой, онази за четирите сезона? Да! Не бях се сещала за нея от години… Пееше ми я, когато не можех да заспя. Дори и когато вече бях по-голяма.
Да, точно тази, помисли си Рив. Създадена бе по Древните митове за четирите сезона на годината и на живота, онази, която бе запълвала много безсънни дни за него и сестра му — на него в пеене, а на нея в почивка.
— Я ми я припомни как беше — каза Бела. — Не се сещам…
Отначало Рив запя с известна неловкост, думите излизаха с труд от закърнялата памет, и той не докарваше както трябва мелодията, защото гласът му бе твърде нисък за тоналността, в която бе композирана.
— О… точно така — прошепна Бела. — Чакай да те включа на високоговорител…
Прозвуча сигнал, чу се ехо и ето че плачът на Нала секна подобно пламъци, потушени от дъжда древни думи.
На пролетта резедавата мантия… на лятото пъстроцветното було… на есента наметката хладна… на зимата одеялото студено… Не просто сезоните на земята, а на всяко живо създание — стремеж към върха с неговото триумфално изобилие, последван от плавно снижаване към меката бяла светлина на Небитието, което бе финалното приземяване във вечността.
Изпя приспивната песен два пъти и накрая текстът се изля гладко. Спря от опасение, че следващият опит нямаше да е толкова добър.
В гласа на Бела се долавяха сълзи.
— Ти успя. Приспа я.
— Можеш и ти да й я пееш, ако искаш.
— Ще го правя, непременно. Благодаря ти, че ми я припомни. Не знам защо не съм се сещала досега да опитам с песни.