— Рано или късно щеше да се сетиш.
— Благодаря ти, Рив.
— Сладки сънища, сестро моя.
— Ще се чуем утре, нали? Звучиш ми малко потиснат.
— Обичам те.
— О… И аз те обичам. Ще ти се обадя утре.
Последва пауза.
— Пази се. Грижи се за себе си, за малката и за своя хелрен.
— Непременно, най-скъпи ми братко. Дочуване.
Рив прекъсна връзката и остана да седи с телефона в ръка. За да поддържа светенето на екрана, натискаше един от бутоните на всеки една-две минути. Терзаеше го това, че не можеше да се обади на Елена. Да й прати съобщение. Да влезе в контакт с нея. Но тя беше там, където трябваше. По-добре беше да го мрази, отколкото да скърби за него.
В четири и трийсет получи от Ай Ем съобщението, което очакваше. Само две думи.
„Чисто е.“
Рив се изправи от леглото. Действието на допамина отслабваше, но в организма му все още имаше достатъчно, тъй че без бастуна си залитна и с усилие запази равновесие. Когато се увери, че стои достатъчно стабилно на краката си, свали самурената наметка и сакото си, а пистолетите, които обикновено държеше под мишниците си, остави на леглото.
Време беше да върви, да активира системата, която беше инсталирал, след като купи тухлената сграда на клуба и я ремонтира от основите до покрива.
В цялата постройка бяха прекарани кабели. И то не за музикалната уредба.
Върна се в кабинета си, седна зад бюрото и отключи най-долното дясно чекмедже. Вътре имаше черна кутийка, не по-голяма от дистанционно за телевизор. Освен него единствен Ай Ем знаеше какво представлява тя и за какво служи. Също така само Ай Ем знаеше за костите, пъхнати под леглото на Рив — на човек от мъжки пол, приблизително с размерите на Рив. Но Ай Ем нямаше как да не знае за тях, той ги беше набавил.
Рив взе дистанционното, изправи се и се огледа за последен път. Спретнатите купчинки документи бяха на бюрото му. Парите лежаха в сейфа. Наркотиците бяха върнати в стаичката на Рали.
Излезе от офиса. Сега, след като бе свършило работното време, клубът бе осветен и ВИП секторът носеше белезите от вечерта като прекомерно използвана проститутка. По лъскавия черен под имаше следи от стъпки, мокри кръгове по масите, тук-там смачкани и захвърлени салфетки. Сервитьорките чистеха след всеки клиент, но в тъмното не виждаш всичко, ако си човек.
Водопадът насреща беше спрян, така че имаше добър поглед към общата зала — и тя не изглеждаше по-добре. Подът на дансинга беше надран. Навред имаше пръчки и обвивки от близалки, а в един ъгъл се търкаляха дори гащички. На тавана отгоре се виждаха мрежите и кабелите на лазерното осветление, както и аплиците на лампите. Сега, когато не звучеше музика, огромните усилватели напомняха на спящи в пещера мечки.
В това си състояние клубът напомняше на разбулващата сцена от „Магьосникът от Оз“ — магията, която нощ след нощ властваше тук, цялата шумотевица и възбуда, бе просто комбинация от електроника, алкохол и химикали, илюзия за хората, които влизаха през главния вход, фантазия, позволяваща им да са такива, каквито не бяха във всекидневния си живот. Може би се натискаха да изглеждат всесилни, защото се чувстваха слаби, сексуално активни, защото се имаха за грозни, богати и шикозни, защото не бяха такива, млади, защото бързо препускаха към средната възраст. Може би искаха да забравят болката от провалена връзка, или да си отмъстят, задето са били зарязани, или да се преструват, че не търсят партньор, когато всъщност отчаяно се нуждаеха от такъв.
То се знае, идваха за „забавление“, но той беше напълно уверен, че под лъскавата повърхност имаше много чернилка.
Клубът, какъвто беше сега, представляваше идеалната метафора за живота му. Той беше Магьосникът, който бе мамил дори най-близките си и чрез комбинация от дрога, лъжи и измама се бе смесил с нормалните.
Но това време вече бе отминало.
Рив направи една последна обиколка и излезе през двойните врати на главния вход. Табелата на „Зироу Сам“ с черните си букви на черен фон не беше осветена — знак, че клубът вече е затворен за тази нощ. Или по-точно, затворен завинаги.
Той погледна вдясно и вляво. Нямаше никой на улицата, не се виждаха нито коли, нито пешеходци. Отиде да огледа уличката покрай страничния вход, който водеше към ВИП сектора, а после бързо отиде и до другата пряка. Нямаше бездомни. Никакви шляещи се наоколо.
Застанал на студа Рив се забави за миг, за да почувства сградите около клуба за човешко присъствие. Нищо. Наистина беше съвсем чисто.