Елена рязко повдигна вежди.
— Моля? — Когато мъжът повтори казаното, тя все още не можеше да го осмисли. — Аз… ъъъ… какво?
Адвокатът потрети съобщението си, а умът й заработи трескаво в опит да свърже фактите. Рем определено бе познато за нея име. Беше го виждала в търговските книжа на баща си… и в неговия ръкопис. Не беше приятна личност. Никак дори. Имаше смътен спомен за сина му, но нищо конкретно, просто остатък от дните й на знатна дебютантка от глимерата.
— Съжалявам — промърмори тя, — но това е изненада за мен.
— Разбирам. Може ли да говоря с баща ви?
— Той не… не приема посетители. Не е добре. Аз съм негов законен попечител. — Елена прочисти гърлото си. — По силата на Древния закон трябваше да го обявя за… невменяем поради психични проблеми.
Сакстън, син на Тим, й отправи лек поклон.
— Съжалявам да го чуя. Може ли да ви помоля да ми представите документи за потеклото на двама ви? И декларацията за невменяемост?
— Всичко е долу. — Тя се обърна към Лузи. — Ти сигурно трябва да тръгваш, нали?
Лузи погледна Сакстън и очевидно стигна до същия извод като Елена. Мъжът изглеждаше съвършено нормален, костюмът, палтото и куфарчето му бяха типични за адвокат. А и легитимацията му беше в ред.
— Мога да остана, ако предпочиташ — предложи Лузи.
— Не, няма нужда, а и скоро ще се зазори.
— Добре тогава.
Елена изпрати Лузи до вратата и се върна при адвоката.
— Ще ме извините ли за минута?
— Забавете се колкото е необходимо.
— Бихте ли искали… нещо за пиене? Кафе? — Надяваше се той да откаже, защото можеше да му го поднесе само в керамична чаша, а той изглеждаше попривикнал към порцелан от Лимож, да речем.
— Не, няма нужда, но ви благодаря.
Усмивката му беше искрена, без следа от сексуален намек. Но без съмнение той я приемаше за аристократката, която би могла да бъде при друго състояние на финансите й.
На финансите… и на други неща.
— Веднага се връщам. Седнете, моля. — Макар че скъпите му, безукорно изгладени панталони вероятно щяха да протестират при допира си с не особено чистите им малки столове.
Долу в спалнята си тя измъкна изпод леглото заключена метална кутия. Занесе я горе, вцепенена от драматичните събития, стоварили се върху живота й като горящи самолети, падащи от небето. За бога, това, че на прага й бе цъфнал адвокат да търси изгубени наследници беше… адски обичайно, няма що. Тя изобщо не хранеше някакви надежди. Както вървяха нещата напоследък около нея, и тази „златна възможност“ щеше да иде там, където и всичко останало.
Право в мръсния канал.
Щом се върна на горния етаж, постави кутията на масата.
— Всичко е тук вътре.
Елена седна, Сакстън стори същото, като остави куфарчето си на неравния под и впери сивите си очи в кутията. Тя набра комбинацията, отвори тежкия капак и извади кремав плик и три пергамента, навити на рула, от вътрешността на които се подаваха сатенени панделки.
— Това е заключението от освидетелстването — каза тя, като отвори плика и извади отвътре документ.
След като Сакстън го прегледа и кимна, тя му показа бащиния си сертификат за потекло, на който семейното дърво бе красиво изрисувано с черен туш. Под него панделки в жълто, бледосиньо и тъмночервено бяха скрепени с восъчен печат, носещи герба на дядото на баща й.
Сакстън отвори куфарчето си, извади от него бижутерски очила, постави ги на носа си и разгледа внимателно всеки сантиметър от пергамента.
— Автентичен е — произнесе се той. — А другите?
— На майка ми и моят.
Тя ги разгъна и той подложи и тях на същата инспекция. Когато приключи, се облегна на стола и свали очилата.
— Може ли пак да погледна документа за освидетелстване?
Елена му го подаде и той го прочете, а между съвършено извитите му вежди се образува отвесна бръчка.
— Какво точно е състоянието на баща ви в медицинско отношение, ако не възразявате, че питам?
— Страда от шизофрения. Много е болен и честно казано има нужда от денонощни грижи.
Погледът на Сакстън бавно обходи кухнята, като се спря върху петното на пода, алуминиевото фолио на прозорците и старите, едва кретащи електроуреди.
— Имате ли постоянна работа?
Елена застина.