Никога вече нямаше да се оправи. Той нямаше да си върне зрението, както и да се опитваха да го лекуват, без значение колко пъти се хранеше, колко често почиваше и колко добре се грижеше за себе си. Дяволите да го вземат, дори преди Ви да сподели видението си, Рот знаеше какво го чака: зрението му отслабваше през вековете, от години имаше главоболие, а през последните дванайсет месеца то силно се беше изострило.
Знаеше, че ще свърши така. През целия си живот го бе знаел и игнорирал, но реалността беше налице.
— Рот. — Мери, шелан на Рейдж, беше тази, която наруши мълчанието. Гласът й бе равен и тих, без сянка от паника или стеснение. Контрастът с хаоса в съзнанието му го накара да се вслуша в звука, макар да не можеше да отговори, защото нямаше глас. — Рот, протегни лявата си ръка. Ще пипнеш касата на вратата към библиотеката. Влез вътре и направи четири крачки назад в стаята. Искам да говоря с теб и Бет ще дойде с мен.
Думите бяха толкова спокойни и разумни, подобни на карта сред джунгла от трънаци, и той последва напътствията с отчаянието на изгубен пътешественик. Протегна ръка и… да, напипа грапавата каса на вратата. С две ръце опипа рамката и направи четири крачки назад.
Последваха го тихи стъпки от два чифта крака. Вратите на библиотеката се затвориха. Той се ориентира къде бяха жените по едва доловимото им дишане. Никоя от тях не стоеше плътно до него, което беше добре.
— Рот, мисля, че трябва да направим някои временни промени — прозвуча гласът на Мери отдясно. — В случай че зрението ти не се върне скоро.
Елегантно поднесено, каза си той.
— Какви например? — промърмори.
Отговори Бет, от което му стана ясно, че двете очевидно вече го бяха обсъждали.
— Бастун, за да ти помага да пазиш равновесие, и сътрудници в кабинета, за да можеш да се върнеш към работата си.
— А може би и други видове помощ — добави Мери.
Докато осмисляше думите им, ударите на сърцето кънтяха в ушите му и той се опитваше да се абстрахира от тях. Да, лесно беше да се каже. Когато го покри студена пот, избила на горната му устна и под мишниците, той се запита дали причината беше страхът или усилието да се удържа да не рухне пред тях.
Вероятно и двете. Това, че не виждаше, бе лошо, но повече го измъчваше клаустрофобията. Без зрението си като ориентир, той бе пленник в тясното пространство под кожата си, затворник с тялото си без изход — а такава гадост никак не му понасяше. Твърде много му напомняше за тесния килер, в който баща му го заключи като малък… заключен, докато родителите му бяха убивани от лесъри…
Болезненият спомен накара коленете му да омекнат и изгубил равновесие, той залитна встрани. Бет го подхвана и леко го насочи, така че като се стовари, беше върху канапето. Докато се мъчеше да диша, стискаше здраво ръката й и единствено този контакт го удържа да не захлипа като някой лигльо.
Светът беше изчезнал… светът беше изчезнал… светът беше…
— Рот — заговори Мери, — ако се върнеш към работата си, това ще ти помогне, а ние ще се погрижим да те улесним. Има решения, които ще направят нещата по-безопасни и ти ще се приспособиш…
Тя продължи да говори, но Рот не я чуваше. Можеше само да мисли, че вече нямаше да има битки за него, никога. Нито пък лесен начин да се движи из къщата. Нямаше как дори и смътно да зърне какво има в чинията му, или кой седи на масата му, или с какво е облечена Бет. Не знаеше как ще се бръсне, как ще избира дрехите си от гардероба, как ще открива шампоана и сапуна. Как щеше да тренира? Нямаше да му е възможно да вдига щанги, да си включва пътеката, нито… нито дори да връзва връзките на маратонките си…
— Имам чувството, че съм умрял — задавено изрече той. — Ако ще е все така… то мъжът, който бях… е мъртъв.
Гласът на Мери прозвуча право насреща му.
— Рот, виждала съм и други да минават през това, което преживяваш сега. Пациентите ми аутисти и родителите им се научаваха да гледат по нов начин на нещата. За тях не е дошъл краят. Това не е смърт, просто различен начин на живот.
Докато Мери говореше, Бет го милваше по ръката и пръстите й минаваха по татуираното родословно дърво. Докосването й го караше да мисли за многото мъже и жени преди него, чийто кураж бе подложен на изпитания.
Намръщи се, внезапно засрамен от своята слабост. Ако сега майка му и баща му бяха живи, щеше да му е неловко да го видят как се държи. А и Бет… неговата възлюбена, неговата спътница, неговата шелан, неговата кралица също не биваше да го вижда такъв.