Рот, син на Рот, не биваше да рухва под бремето, стоварило се върху него. Трябваше да го носи гордо изправен. Така постъпваха членовете на Братството. Така постъпваше един крал. Така постъпваше един достоен мъж. Не биваше да рухва под тежестта, трябваше да се издигне над болката и страха, да бъде силен не само заради тези, които го обичаха, а и заради себе си.
А вместо това той се търкаляше по стълбите като пияница. Рот прочисти гърлото си. И още веднъж.
— Трябва… да говоря с някого.
— Добре — отвърна Бет, — ще ти доведем, който ти е нужен.
— Не, ще отида сам. Извинете ме. — Изправи се и пристъпи напред… право в масичката за кафе. Преглътна ругатнята, потърка брадичката си и промълви: — Може ли просто да ме оставите тук? Моля ви.
— Нека… — Гласът на Бет пресекна. — Нека само ти почистя лицето.
Той разсеяно потърка бузата си и усети влага. Кръв. Все още кървеше.
— Няма нужда. Добре съм.
Чу се леко шумолене, когато двете жени тръгнаха към вратата, а после щракването на бравата — едната от двете я беше натиснала.
— Обичам те, Бет — бързо каза Рот.
— И аз те обичам.
— Всичко… ще се оправи.
Още едно щракване и вратата се затвори.
Рот седна на пода там, където си беше. Нямаше си доверие да броди из библиотеката, за да търси по-добра позиция. Когато се настани, изпукване от огъня в камината му даде някакъв ориентир… осъзна, че може да си представи стаята в съзнанието си. Ако се пресегнеше надясно… да. Ръката му докосна един от гладките крака на масата до дивана. Той прокара длан по плота отгоре и напипа… да, подложките за чаши, които Фриц държеше там спретнато подредени. И малка книга с кожена подвързия… и основата на абажура.
Това му донесе успокоение. Беше изпитал странното чувство, че светът е изчезнал просто защото не можеше да го вижда. Но всъщност всичко си беше там.
Той затвори очи и отправи молба.
Мина много време, преди тя да получи отговор, много, много време, преди духът му да се понесе и той се озова върху твърд под до фонтан, който тихо ромолеше. Питал се бе дали ще е сляп и от Другата страна и така беше. Но все пак, също както с библиотеката, знаеше как изглежда мястото, макар и да не можеше да го види. Вдясно имаше дърво с чуруликащи птици, а пред него беше фонтанът с бликащите води, до него беше лоджията с колонадата, която бе част от личните покои на Скрайб Върджин.
— Рот, сине на Рот. — Той не чу как майката на расата се бе приближила, но тя се носеше над земята така, че черните й одежди никога не докосваха пода под нея. — Каква е целта на идването ти при мен?
Тя знаеше дяволски добре защо е дошъл и той нямаше намерение да играе повече нейната игра.
— Искам да знам защо ми причини това.
Птиците замлъкнаха, сякаш стъписани от неговата непочтителност.
— Какво съм ти причинила?
Гласът й прозвуча както когато се бе появила в Гробницата с Вишъс — отчуждено и незаинтересовано. Което бе достатъчно да те вбеси, ако имаш проблем да слезеш по собственото си стълбище.
— Зрението ми, дяволите го взели. Нима ми го отне, задето ходех да се бия? — Той смъкна очилата си и ги захвърли на гладкия под. — Ти ли ми причини това?
Едно време тя би го пребила до кръв за такова неподчинение и докато чакаше какво ще го сполети, той почти се надяваше тя да го изпепели със светкавица.
Но не последва физическо наказание.
— Каквото бе писано, нямаше как да не стане. Битките нямат нищо общо със загубата на зрението ти, нито пък аз. Сега се върни в своя свят и ме остави да обитавам моя.
Той знаеше, че се е извърнала, защото гласът й заглъхна, когато пое в обратната посока.
Рот се намръщи. Беше дошъл, очаквайки пререкание, дори го искаше. А вместо това? Нищо, за което да се хване, нито дори упрек за преднамерената му непочтителност. Рязката промяна бе толкова очевидна, че за момент той напълно забрави слепотата си.
— Какво става с теб?
Не получи отговор, само една врата се затвори тихо.
В отсъствието на Скрайб Върджин птиците останаха безмълвни и единствения му ориентир бе нежният ромон на фонтана. Докато до него не се приближи някой друг.
По инстинкт веднага зае бойна поза и се изненада да открие, че не бе толкова беззащитен, както си бе мислил. При отсъствието на зрението му ушите му допълваха картината, която очите вече не пресъздаваха. Знаеше къде се намира присъстващият по шумоленето на дрехите му и едно странно цък, цък, цък и… по дяволите, чуваше биенето на сърцето му.