Силно. Равномерно.
Какво правеше тук мъж?
— Рот, сине на Рот.
Не беше мъжки глас, а женски. И все пак оставяше впечатление за мъжко присъствие. Или просто за сила и власт?
— Коя си ти? — попита той.
— Пейн.
— Коя?
— Няма значение. Я кажи, намислил ли си да правиш нещо с тези юмруци? Или просто ще си стоиш там?
Той мигом отпусна ръце, тъй като бе крайно неуместно да се посяга на жена…
Ъперкътът, попаднал в челюстта му, бе толкова силен, че разтърси главата и раменете му. Зашеметен повече от изненада, отколкото от болка, той с усилие възстанови равновесието си. В мига, в който го направи, свистящ звук бе последван от нов удар, който го уцели под брадичката и отметна главата му назад.
Но дотук бе с нейните чисти удари. Защитните му инстинкти и годините на тренировки събудиха реакциите му и макар да не виждаше нищо, слухът му заместваше зрението му и му казваше къде се намират краката и ръцете на противника. Изненадващо сграбчи тънката китка на жената и я завъртя в кръг.
Петата й силно се заби в пищяла му и острата болка го ядоса, а в следващия миг като че го шибнаха през лицето с въже. Грабна го, като се надяваше да е плитка, прикрепена към…
Дръпна я силно и усети как тялото й залитна назад. Да, прикрепена към главата й. Идеално.
Да наруши баланса й беше лесно, ала тя беше дяволски силна. Докато само един крак поддържаше тежестта й, тя успя да скочи, да се извърти и да го улучи с коляно в рамото.
Чу я да се приземява и да се готви за нова атака, но той държеше здраво косата й и я контролираше чрез нея. Но също като водата тя бе флуидна, винаги в движение, удряше го отново и отново, докато накрая не се видя принуден да я събори на земята и да я прикове там със здрава хватка.
Бруталната сила надви гъвкавостта.
Задъхан, той се вгледа в лицето, което не можеше да види.
— Какъв ти е проблемът, дявол го взел?
— Отегчена съм. — И след тези думи тя с все сила го фрасна с глава в носа.
Болката го накара да се почувства като на въртележка и хватката му се разхлаби за кратко. Това й бе достатъчно, за да се освободи отново. Сега той се озова отдолу, ръката й притискаше гърлото му и с такава сила, че най-вероятно си помагаше с другата ръка.
Рот се бореше да вкара въздух в дробовете си. Дявол го взел, тя щеше да го убие, ако продължаваше така. Наистина.
Някъде дълбоко в него, в мозъка на костите му, чак в ДНК веригите му се зароди реакцията му. Нямаше да се остави да умре тук и сега. Не, да му се не види. Той беше от оцеляващите. Беше боец. И която и да беше тази кучка, не тя щеше да скъса входния му билет към Небитието.
Рот нададе боен вик въпреки желязната хватка около гърлото си и направи тъй светкавично движение, че сам не го усети. Знаеше само, че части от секундата по-късно жената лежеше по очи върху мрамора, а двете й ръце бяха извити зад гърба й.
Съвършено без причина той си припомни как преди бог знае колко нощи бе изтръгнал ръцете на онзи лесър в пряката, преди да убие негодника. Щеше да направи точно същото и с нея…
Смехът, прозвучал под него, бе това, което го спря. Жената… се смееше. И не като някой изгубил разсъдъка си. Тя искрено се забавляваше, макар сигурно да бе наясно, че всеки миг ще изгуби съзнание от болката, която той щеше да й причини. Рот отпусна хватката си съвсем малко.
— Ти си откачена мръсница, известно ли ти е това?
Коравото й тяло потрепваше под него, когато тя продължи да се смее.
— Известно ми е.
— Ако те пусна, пак ли дотук ще го докараме?
— Може би. А може би не.
Странно, но някак си му хареса тази неизвестност и след миг я освободи, както би сторил със злонравен жребец: рязко и примирено. Когато се изправи на крака, очакваше тя отново да го връхлети и донякъде се надяваше на това.
Жената си остана където беше, върху мраморния под, и отново се раздаде цъкането.
— Какъв е този звук? — попита той.
— Имам навик да щракам с ноктите на безименния си пръст и на палеца.
— О, страхотно.
— Хей, ще наминеш ли скоро пак насам?