— Не знам. Защо?
— Защото се забавлявах повече, отколкото ми се е случвало от… от дълго време.
— Та коя си, казваш? И защо преди не съм те виждал тук?
— Да речем, че Тя никога не е знаела какво да прави с мен.
От тона на жената беше ясно коя е тази Тя.
— Е, Пейн, може да дойда пак за още от същото.
— Хубаво. Направи го скоро. — Той я чу да се изправя. — Впрочем, очилата ти са до левия ти крак.
Разнесе се шумолене и тихо затваряне на врата.
Рот вдигна очилата си и даде малко почивка на краката си, като приседна на мрамора. Интересно, болката в крака му доставяше удоволствие, смъденето в рамото, пулсирането на всички натъртени места. Те бяха нещо познато, част от историята и настоящето му и щеше да има нужда от тях в неизвестното, плашещо тъмно бъдеще.
Тялото му все още му принадлежеше. Още функционираше. Още можеше да се бие и може би с малко тренировки щеше да постигне предишната си форма.
Не беше умрял.
Още беше жив. Да, не виждаше, но още можеше да докосва своята шелан и да прави любов с нея. Още можеше да мисли, да говори, да ходи и да чува. Ръцете и краката му действаха безукорно, както и дробовете и сърцето му.
Приспособяването нямаше да е лесно. Един наистина страхотен двубой нямаше да му спести дългите месеци на непохватно привикване, на притеснение, гняв и грешки.
Ала имаше перспектива. И за разлика от окървавения му при падането по стълбите нос, кръвта, която сега бършеше, вече не бе символ на всичко, което бе изгубил. По скоро обединяваше всичко, което все още притежаваше.
Когато Рот възвърна форма в библиотеката в имението на Братството, той се усмихваше, а щом се изправи и изохка от болката в единия си крак, тихичко се засмя.
Съсредоточи се, направи с куцукане две стъпки наляво… откри канапето. Десет напред… откри вратата. Отвори я, направи петнайсет стъпки напред… откри балюстрадата към главното стълбище.
Чуваше как се хранят в трапезарията, тихото потракване на сребърни прибори по порцелана запълваше липсата на обичайното бъбрене. Подуши… да, агнешко. Ето за това ставаше дума.
Когато направи трийсет и пет премерени стъпки наляво, започна да се смее и смехът му се засили, когато обърса лице и върху ръката му покапа кръв.
Съвсем точно разбра кога всички го видяха. Вилиците и ножовете бяха пуснати в чиниите, столове изтропаха, отместени назад, разнесоха се ругатни.
А Рот се смееше ли, смееше.
— Къде е моята Бет?
— О, мили боже! — възкликна тя, като отиде при него. — Рот… какво се е случило?
— Фриц! — извика той, като придърпа своята кралица към себе си. — Ще ми приготвиш ли порция? Гладен съм. И ми донеси кърпа да си попия кръвта. — Той стисна ръката на Бет. — Заведи ме до мястото ми, любов моя.
Надвисна мълчание, в което кънтеше неизказана почуда. Холивуд пръв попита:
— Кой, дявол го взел, използва лицето ти вместо футболна топка?
Рот сви рамене и потърка гърба на своята шелан.
— Сприятелих се с някого.
— Бива си го приятелят ти.
— Приятелка е. И наистина си я бива.
— Приятелка ли?!
От стомаха на Рот се разнесе къркорене на черва.
— Мога ли най-сетне да се нахраня или не?
Внезапно всички се отпуснаха, свободно зазвучаха разговори и шумове и Бет го поведе навътре в трапезарията. Когато седна, поставиха в ръката му влажна кърпа и го лъхна божественият аромат на агнешко и розмарин.
— За бога, ще седнете ли най-после? — смъмри ги той и се залови да бърше лицето и шията си. Сред шумовете от наместване на столове, той намери ножа и вилицата си и като опипа с тях съдържанието на чинията си, различи агнешкото, пресните картофки и… граха. Да, тия търкалящите се бяха зрънца грах.
58.
Двадесет и четири часа в Манхатън бяха достатъчни да преобразят дори сина на злото. Зад волана на мерцедеса, с багажник и задна седалка пълни с пликове от „Гучи“, „Луи Вюитон“, „Армани“ и „Ерме“, Леш беше предоволен. Беше отседнал в апартамент в „Уолдорф“, спал бе с три жени — с две от тях едновременно — и се бе хранил като крал.
Когато напусна Северната магистрала при изхода за колонията на симпатите, погледна колко е часът на чисто новия си златен „Картие Танк“, заместил фалшивия боклук „Джейкъб и Ко“, който беше далеч под нивото му.