Онова, което показваше стрелката за часа, не беше зле, проблемът беше с датата. Щеше да си изпати от краля на симпатите, но въобще не му пукаше. За пръв път, откакто бе преобразен от Омега, се почувства самия себе си. Носеше рипсени панталони на „Марк Джейкъбс“, копринена риза „Ел Ви“, кашмирена жилетка „Ерме“ и мокасини „Дънхил“. Членът му бе задоволен, стомахът — още пълен от вечерята му в „Льо Сирк“, а и знаеше, че само за миг може да се озове в Голямата ябълка и да изживее всичко отново.
Стига момчетата му да останеха стабилно в играта.
Поне на този фронт нещата изглежда вървяха добре. Господин Д. се бе обадил преди час, за да докладва, че стоката продължава да се пласира бързо. Което беше и добра, и лоша новина. Имаха повече пари, но запасите им бързо се изчерпваха.
Лесърите обаче, бяха виртуози в убеждаването и затова последният, съгласил се да се срещне с тях за голяма сделка, не беше застрелян, а отвлечен. Господин Д. и другите щяха добре да потренират с него и то не в спортната зала.
Това накара Леш отново да се замисли за времето, прекарано от него в града.
Войната с вампирите винаги щеше да се води в Колдуел, освен ако братята не решаха да се изселят. Но Манхатън бе едно от основните средища на дрога в света и беше близо, много близо. Само на един час път с кола.
Естествено, пътуването дотам не бе направено само с цел пазаруване по Пето авеню. През по-голямата част от вечерта бе обикалял от клуб в клуб, за да оглежда обстановката, да се ориентира какви хора ги посещават — защото това пък даваше информация какво се купува. Рейвърите обичаха екстази. Претенциозните новобогаташи търсеха кокаин и екстази. Колежанчетата предпочитаха трева и халюциногенни гъби, но бе възможно да им пласираш също окси и амфети. Готиките и емотата си падаха по екстази и бръснарски ножчета. А наркоманите в преките около клубовете искаха крек, кранк и хероин.
Щом като бе създал мрежа в Колдуел, можеше да направи същото с по-голяма печалба в Манхатън. Не виждаше защо да не планира мащабно.
Като сви по черния път, по който бе минавал и преди, извади изпод седалката зигзауера четирийсети калибър, който бе купил предишната нощ на път към града. Нямаше причина да се преоблича в бойни дрехи. Добрият убиец нямаше нужда да се поти, за да си върши работата.
Бялата фермерска къща си стоеше там в цялата си прелест сред сега покрития със сняг пейзаж — като на някоя от коледните картички на хората. В тихата нощ блед пушек се виеше от един от комините й, който улавяше меката лунна светлина и хвърляше движещи се сенки по покрива. През прозорците се виждаха трепкащите златисти пламъци на свещи, сякаш лек бриз минаваше през всички стаи. Или може би просто бяха проклетите паяци.
Въпреки уютната си идилична външност, къщата наистина всяваше ужас.
Той паркира мерцедеса до табелата на монашеския орден и слезе. Снежинки покриха мигом новите му мокасини. Той ги отърси с ругатня и се почуди защо, по дяволите, проклетите симпати не бяха изолирани в Маями. Ама не, гълтачите на грехове се бяха паркирали на хвърлей място от Канада. От друга страна, никой не можеше да ги понася, така че имаше някаква логика.
Вратата на фермерската къща се отвори и кралят се появи с развети бели одежди и странен блясък в червените си очи.
— Закъсня. Закъсня с цели дни.
— Какво от това? Тук изглежда всичко е наред.
— А пропиляното ми време нищо ли не значи?
— Не съм казал това.
— Действията ти обаче говорят друго.
Леш изкачи стълбите с пистолет в ръка и изпита инстинктивното желание да провери дали ципът на панталоните му е вдигнат, докато кралят наблюдаваше движенията на тялото му. И все пак, когато застана лице в лице с онзи, помежду им отново премина електрически заряд и облиза студения въздух.
Прекрасно, няма що. Той въобще не беше по тази част. Честно, не беше.
— Е, ще се залавяме ли за работа? — промърмори Леш, като се взря в кървавочервените очи и се помъчи да не се поддава на властта им.
Кралят се усмихна и вдигна пръстите си с по три кокалчета към диамантите на шията си.
— Да, със сигурност ще се залавяме. Ела насам и ще те заведа при обекта ти. Той си е легнал…
— Мислех, че носиш само червено, Принцесо. А ти какво, по дяволите, правиш тук, Леш?
Кралят замръзна, а Леш се извъртя с насочен напред пистолет. По моравата се приближаваше… едър мъж с пламтящи аметистови очи и отличаващата го безпогрешно прическа ирокез: Ривендж, син на Ремпун.