Негодникът въобще не беше изненадан, че се е озовал на територията на симпатите. Тъкмо обратното, изглеждаше като у дома си. И също така изключително гневен.
Принцеса ли?
Бърз поглед през рамо показа на Леш… нищо, което не бе виждал и преди. Слаб мъж, бяла роба, косата вдигната като… като на момиче всъщност.
В този случай би се чувствал облекчен да е извозен. По-добре да иска секс с жена-лъжкиня, отколкото да се изправи пред факта, че е… Е, не беше нужно да се засяга тази тема дори в собственото му съзнание.
Като отново извърна глава, Леш си даде сметка, че това странно прекъсване бе дошло тъкмо навреме. Изваждането на Рив от играта щеше тъкмо навреме да му разчисти пътя към търговията с наркотици в Колдуел.
Пръстът му точно дърпаше спусъка, когато кралят се стрелна напред и стисна дулото.
— Не него! Не него!
Изстрелът отекна в нощта и куршумът се заби в ствола на дърво. Ривендж гледаше как Леш и Принцесата се боричкат за оръжието. От една страна му бе все едно кой от двамата ще спечели надмощие и дали междувременно той или някой друг ще бъде прострелян, нито пък го вълнуваше защо този хлапак подскачаше наоколо, като всъщност трябваше да бъде мъртъв. Животът на Рив завършваше, където бе започнал — тук в тази колония. Дали щеше да умре тази вечер, на сутринта или след сто години, дали щеше да бъде убит от Принцесата или от Леш, изходът бе предрешен, така че подробностите бяха без значение.
Макар че може би цялото това равнодушие бе плод на настроение. В края на краищата той бе обвързан вампир, разделен от партньорката си, така че един вид си беше стегнал багажа, напуснал бе хотелската стая на живота си и сега пътуваше с асансьора надолу към фоайето на ада.
Така поне го приемаше вампирската му страна. Другата половина от същността му разсъждаваше трезво. Драматичните събития в живота винаги пробуждаха лошата му страна и той не бе учуден, че симпатът у него вземаше надмощие над последните остатъци от допамина, който бе вкарал във вените си. Мигновено зрението му се лиши от пълния спектър на цветовете и стана двуизмерно, робата на Принцесата се оцвети в червено, а диамантите на врата й се превърнаха в кървави рубини. Очевидно тя се обличаше в бяло, но той никога не я бе виждал през очите си на вампир и просто бе приел, че червеното е нейният цвят. Всъщност не даваше и пукната пара за гардероба й. Когато симпатът в Рив пое контрола, нямаше как да не реагира. Усещанията нахлуха в тялото му, изтръгнаха крайниците му от вцепенението и той скочи на верандата. Омразата го изгаряше отвътре и макар да нямаше намерение да се съюзява с Леш, искаше Принцесата да бъде прекарана и то не по хубавия начин. Като мина зад нея, той я стисна през кръста и я вдигна над земята. Това позволи на Леш да й изтръгне пистолета и да се отдалечи от нея.
След преобразяването си малкият пикльо се бе превърнал в едър мъж. Но това не бе единствената промяна у него. Излъчваше сладникаво зло, като онова, което даваше живец на лесърите. Явно бе съживен от Омега, но защо? Как?
Но в момента тези въпроси не вълнуваха особено Рив. Вълнуваше го и го радваше това, че бе стиснал силно гръдния кош на Принцесата и тя се бореше да си поеме дъх. Бе забила нокти в ръката му през копринената риза и той не се съмняваше, че на драго сърце би го и захапала, ако можеше, ала той нямаше да й даде тази възможност. Бе стиснал здраво кока й и държеше главата й под контрол.
— Чудесно ми служиш за щит, мръснице — изрече той в ухото й.
Тя се опита да проговори, а през това време Леш поизпъна безспорно елегантните си дрехи, насочил зигзауера към главата на Рив.
— Драго ми е да те видя, Преподобни. Бездруго щях да те посетя, но ти ми спести разкарването. Държа да ти кажа, че като се криеш зад тази жена, или мъж, или каквото е там, не оправдаваш репутацията си на страховит тип.
— Не е мъж и ако не ме беше страх, че ще повърна от погнуса, бих й разкъсал робата отпред, за да ти го докажа. Я ме осветли по въпроса, става ли? Ти не беше ли мъртъв или нещо такова?
— Не задълго, както се оказа. — Онзи се ухили и разкри дълги бели кучешки зъби. — Значи наистина е жена, а?
Принцесата се бореше и Рив я усмири, като едва не откъсна черепа от гръбначния й стълб. Докато тя се задъхваше и стенеше, той отвърна.
— Жена е, да. Не знаеше ли, че симпатите са подобни на хермафродитите?