Выбрать главу

— Нямаш представа колко съм облекчен, че ме е излъгала.

— Двамата сте си лика-прилика, чудесна пъклена двойка.

— И аз си мислех същото. А сега би ли пуснал гаджето ми?

— Гаджето ти? Не избързваш ли малко? Колкото до предложението ти да я пусна, аз съм пас. Нрави ми се идеята да застреляш и двама ни.

Леш се намръщи.

— Мислех те за боец. Но явно си бъзльо. Трябваше да дойда в клуба ти и да те застрелям там.

— Всъщност от десет минути насам аз вече съм мъртъв. Така че въобще не ме е грижа. Но съм любопитен да знам защо искаше да ме убиеш.

— Заради връзки. И то не във висшето общество.

Рев вдигна вежди. Нима Леш беше убил онези пласьори? Гледай ти. Макар че… преди година пикльото се бе опитал да продава дрога на територията на „Зироу Сам“ и бе изритан завинаги от клуба. Явно, че сега, когато бе на страната на Омега, възраждаше старите си навици.

Като се върна назад във времето, всичко се подреди стройно и логично. Родителите на Леш бяха първите, убити предишното лято при лесърските набези. Когато семействата започнаха да загиват едно по едно в уж тайните си и защитени домове, един и същ въпрос измъчваше членовете на Съвета, Братството и всеки цивилен — как тези адреси едновременно бяха открити от лесърското общество.

Много просто — Леш беше вербуван от Омега и бе предвождал нападенията.

Рив стисна още по-силно Принцесата, когато изчезнаха и последните следи от неговата вцепененост.

— Значи се опитваш да се наместиш в бизнеса ми? Ти си очиствал онези дилъри.

— Просто си проправям път в хранителната верига. А сега, като ритнеш камбаната, вече ще съм на върха, поне в Колдуел. Така че я пусни, а аз ще те гръмна в главата и всеки по пътя си…

Усещане за ужас заля верандата като вълна и надвисна над Рив, Принцесата и Леш.

Рив отклони поглед от Леш и застина. Охо, виж ти. Щеше да се свърши много по-бързо, отколкото бе очаквал.

По заснежената морава в бойна формация приближаваха седем симпати в рубиненочервени одеяния. В центъра на групата вървеше прегърбен мъж с бастун и корона от рубини и черни перли.

Чичото на Рив. Кралят.

Изглеждаше много по-стар, но колкото и немощно да бе тялото му, душата му бе все така силна и черна както преди, и появата му накара Рив да потръпне, а Принцесата — да спре да се бори в хватката му. Дори Леш имаше благоразумието да отстъпи назад.

Личната стража спря пред стълбите с роби, развети от студения вятър, който Рив вече можеше да усети по лицето си.

Кралят продума със слаб глас, с характерния си писклив и съскащ изговор:

— Добре дошъл у дома, прескъпи ми племеннико. Привет, посетителю.

Рив се взря в чичо си. Не го беше виждал от… Господи, от дълго време. Много, много дълго. От погребението на баща си. Очевидно годините не са били милостиви към краля, тъкмо обратното и Рив се усмихна, като си представи как Принцесата бе принудена да търпи в леглото това съсухрено тяло с провиснала кожа.

— Добър вечер, чичо — отвърна Рив. — Това е Леш, между другото. В случай че не знаеш.

— Не сме се запознавали официално, макар да съм наясно какво цели идвайки на моята земя. — Кралят закова воднистите си червени очи в Принцесата. — Скъпо мое момиче, нима си мислеше, че не знам за редовните ти срещи с Ривендж? И че съм в неведение за плановете ти от последно време? Боя се, че бях твърде привързан към теб и затова склонен да позволя любовните срещи с брат ти…

— Полубрат — сухо отбеляза Рив.

— … ала няма как да допусна тези машинации с лесъра. Честно казано, съм впечатлен от твоята изобретателност, като се има предвид, че те анулирах като наследница на трона ми. Но няма да се размекна от някогашните си топли чувства. Ти ме подцени и заради това неуважение ще ти наложа наказание, съобразено с желанията и потребностите ти.

Кралят кимна и с внезапно събуден инстинкт Рив се извъртя. Твърде късно. Един симпат с вдигнат меч стоеше точно зад него и ръката му вече замахваше… Макар острието да не сочеше напред, това бе само малка утеха, защото дръжката се стовари право върху темето на Рив.

Ударът му донесе втора експлозия за вечерта и за разлика от първата, този път не остана прав, след като пламъците и шумовете избледняха.

59.

В десет и половина сутринта Елена все още бе напълно будна. Блокирана в дома си от дневната светлина, тя крачеше из спалнята, обгърнала тялото си с ръце, а късите чорапки не успяваха да стоплят краката й.