— Какво се е случило? — с жестове попита Джон.
Ръцете на Тор се раздвижиха бавно.
— Ривендж е мъртъв.
Джон задиша дълбоко. Ривендж… мъртъв?
— Боже господи — промълви Куин.
От отворената врата на спалнята се разнесоха риданията на Бела и на Джон му се прииска да отиде при нея. Помнеше какво е да изпитваш болка. И той бе в същото ужасно вцепенение, когато след изчезването на Тор братята бяха сторили точно същото, което правеха и сега — съобщаваха най-лошата възможна новина.
И той бе крещял също като Бела. Плакал бе като нея сега.
Джон отново погледна Тор. Очите на брата горяха, сякаш имаше думи, които желаеше да изрече, ласки, които бе готов да предложи, мъка, която да облекчи. За част от секундата Джон бе готов да отиде при него.
Но после се обърна и със залитане се върна в стаята си, затвори вратата и я заключи. Седна на леглото, обгърна раменете си и главата му клюмна надолу. В мозъка му кънтеше хаосът на миналото, но в центъра на гърдите му отекваше една-единствена, заличаваща всичко дума: „Не“.
Не можеше отново да отиде при Тор. Той бе изживявал агония твърде много пъти. А и Джон вече не беше дете, при това Тор не беше негов баща, така че лигавене от рода: „Спаси ме, татенце“ не важеше при тях двамата.
Най-близката връзка помежду им можеше да бъде като на боец с боец.
Прогони глупостите за Тор от главата си и се замисли за Хекс. Сега тя страдаше. Силно. Ненавистно му бе, че не можеше да стори нищо за нея.
Само дето, напомни си той, дори и да можеше, тя не би желала да приеме нищо от него. Съвсем ясно бе дала да се разбере.
Хекс седеше на двойното легло в ловната си хижа край река Хъдсън с ниско сведена глава и прегърнала раменете си. На тънкото одеяло до нея лежеше писмото, дадено й от Ай Ем. След като го бе извадила от плика, го прочете веднъж, сгъна го по старите му спретнати ръбове и се оттегли в тази стаичка.
Леко наведе глава и се загледа през заскрежените прозорци към мудната мътна река. Денят бе зверски студен, ниските температури забавяха течението на реката и заледяваха скалистите брегове.
Рив беше такъв мръсник.
Когато му се бе заклела, че ще се погрижи за жената, не бе обмислила достатъчно добре обещанието си. В писмото си той се позоваваше на клетвата й и обясняваше, че въпросната жена е тя самата: не биваше да му се притича на помощ, нито по някакъв начин да застрашава живота на Принцесата. Нещо повече, в случай че направеше нещо такова заради него, той не би приел помощта й и би останал в колонията, без значение какви действия е предприела в името на спасението му. В заключение посочваше, че ако тя престъпеше неговото желание и своята дума, на Ай Ем е наредено да я последва в колонията, така че би изложила на риск живота и на Сянката. Проклет. Негодник.
Рив я беше поставил в шах, по всички правила на играта: тя можеше да се изкуши да наруши обещанието си, можеше да си помисли, че има начин да вразуми шефа си, но тя вече носеше на плещите си бремето за живота на Мърдър, а сега и на Ривендж. Ако добавеше и Ай Ем към списъка, това щеше да я убие.
Освен това, Трез би хукнал подир брат си. Та щяха да станат четирима.
Поставена в безизходица от ситуацията, тя се вкопчи толкова силно в матрака, че ръцете й затрепериха.
Ножът някак се беше озовал в ръката й; едва по-късно си припомни, че се бе наложило да се изправи и да прекоси стаята гола до кожените си дрехи, за да го извади от калъфа му.
Седнала отново на леглото, тя се замисли за мъжете, които бе изгубила в течение на живота си. Виждаше дългата тъмна коса на Мърдър, дълбоко разположените му очи и вечно наболата брада по масивната му долна челюст… чуваше акцента му от Древната страна и си припомни как той винаги миришеше на барут и на секс. После видя аметистовия взор на Ривендж, характерната му прическа, красивите му дрехи… усети аромата на афтършейва му „Картие“, припомни си въздействието на елегантната му бруталност.
Накрая си представи тъмносините очи на Джон Матю и късата му, по войнишки подстригана коса… усети движението му вътре в себе си… чу тежкото му дишане, след като тялото му на боец й бе дало онова, което бе желала и не бе съумяла да понесе.
Всички си бяха отишли, макар поне двама от тях да бяха още живи. Но не бе задължително някой да е мъртъв, за да е извън живота ти.
Тя погледна надолу към страховито наточеното блестящо острие и го постави под такъв ъгъл, че то улови слабата слънчева светлина в отблясък, който за миг я заслепи. Биваше я с ножове. Всъщност те бяха любимото й оръжие.