Чукането на вратата я накара да вдигне глава.
Беше Ай Ем, който не само действаше като разносвач на пощата на Рив, а очевидно бе получил инструкция да е и бавачка. Опитала се бе да го изхвърли от къщата си, но той бе приел форма на сянка, която тя не можеше да докосне, а камо ли да изрита през прага.
Трез също беше тук и седеше в дневната на ловната хижа, но той бе сякаш като подменен. Когато тя отиде да се заключи в спалнята си, той остана неподвижен на стола с твърда облегалка, втренчен в реката и потънал в дълбоко мълчание. Пред лицето на трагедията братята бяха разменили самоличностите си и Ай Ем беше този, който говореше. Доколкото тя си спомняше, Трез не бе обелил и дума, откакто узна новината.
Ала цялото това мълчание не се дължеше на скръб. Емоционалната му палитра беше белязана от гняв и объркване и тя имаше чувството, че Рив с гаднярската си мъдрост беше намерил начин да прикове в бездействие и Трез. Като нея мавърът се опитваше да намери изход и, познавайки Рив, знаеше, че такъв няма да има. Той открай време си беше майстор на манипулациите.
Беше обмислил много щателно стратегията на оттеглянето си. Според Ай Ем всичко беше уредено и то не само в лично, а и във финансово отношение. Ай Ем получаваше „Салс“, Трез — „Желязната маска“, а тя — голяма сума пари. Елена също беше осигурена, макар Ай Ем да каза, че той ще се занимае с това. Основната част от фамилните имоти отиваха при Нала. Малката получаваше много милиони, заедно с всички наследствени права, които по закона за първородния принадлежаха на Рив, а не на Бела.
Бе си отишъл красиво, като напълно бе заличил бизнеса с дрога и този със залози на „Зироу Сам“. В „Маската“ имаше момичета за платен секс, но другите дейности нямаше да се практикуват там, нито пък в „Салс“. Преподобния го нямаше вече и всички те бяха почти чисти.
— Хекс, кажи нещо, да знам, че си жива.
Нямаше начин Ай Ем да мине през вратата или да се дематериализира вътре, за да провери дали тя още диша. Стаята беше стоманен сейф, в който проникването бе невъзможно. Около касата на вратата дори имаше фина мрежа, така че той нямаше как да си проправи път и като сянка.
— Хекс, вече изгубихме Рив тази нощ. Ако посегнеш на себе си, да знаеш, че ще те убия втори път.
— Добре съм.
— Никой от нас не е добре.
Когато тя не отговори, чу как Ай Ем изруга и се отдалечи от вратата.
Може би по-късно щеше да помогне на двама им. В края на краищата те бяха единствените, които знаеха как се чувства. Дори Бела, която бе изгубила брат си, не подозираше изтезанието, с което тримата щяха да живеят до края на дните си. Бела мислеше Рив за мъртъв, така че щеше да мине през скръбта, да се озове от отвъдната страна и някак да продължи живота си.
Ами Хекс, Ай Ем и Трез? Те щяха да се мятат в ада, знаейки истината и неспособни да я променят. А тя бе, че докато сърцето на Рив биеше в гърдите му, Принцесата бе свободна да го подлага на мъчения.
Мислейки за бъдещето, хватката на Хекс около дръжката на кинжала се затегна. Със здраво стисната уста, за да задържи болката си вътре в себе си, Хекс проля собствената си кръв вместо сълзи.
Макар че каква беше разликата всъщност? Симпатите така или иначе проливаха сълзи с цвета на кръвта.
61.
Съзнанието на Рив се включи онлайн бавно и потрепвайки. Възприятията му като вълни ту прииждаха, ту чезнеха, като се разпростираха от тила до фронталния лоб.
Раменете му пламтяха. И двете. Главата го цепеше от удара с дръжката на меча на оня симпат, който го бе пратил в страната на сънищата. Останалата част от себе си усещаше кой знае защо безтегловно.
От другата страна на затворените му клепачи около него блещукаше светлина, която той възприемаше като тъмночервена. Което означаваше, че организмът му се бе освободил докрай от допамина и сега той беше какъвто щеше да остане завинаги.
Вдиша през носа си и усети мирис на… пръст. Чиста, влажна пръст.
Мина известно време, преди да е готов да се огледа, но все пак му трябваше и друг ориентир освен болката в раменете. Отвори очи и примижа. Свещи, дълги колкото краката му, бяха разположени в далечните ъгли на нещо като пещера и трепкащите им кървавочервени пламъци осветяваха стени, които изглеждаха като течни.