Но не беше вода. Разни неща пълзяха върху черния камък… пълзяха по…
Бързо погледна тялото си и с облекчение установи, че краката му не докосваха движещия се под. Поглед нагоре и… вериги го прикрепяха към вълнообразния таван, вериги, които бяха закачени за… болтове, промушени през плътта му точно под раменете.
Беше провесен насред пещера, над и под голото му тяло имаше камък, който сякаш се движеше заради онези неща по него.
Паяци. Скорпиони. Затворът му гъмжеше от отровни стражи.
Затвори очи и със способностите си на симпат започна да търси други от вида си, решен да достигне от затвора си до умове и чувства, които би могъл да манипулира, за да се освободи. Може и да беше дошъл завинаги в колонията, но това не значеше, че ще трябва да виси като полилей.
Ала можеше да долови само шума от статично електричество.
Стотиците хиляди гадини, които го заобикаляха, създаваха психологическа завеса, обезсилваха симпатската му страна и не допускаха нищо да влезе или да излезе от пещерата.
В гърдите му се надигна не толкова страх, колкото гняв. Той се пресегна към една от веригите и я дръпна, като напрегна масивните си гръдни мускули. Болката го накара да се разтрепери от глава до пети, когато тялото му се завъртя във въздуха, но нямаше начин да размърда веригата или да откачи прикрепящия механизъм, минаващ през плътта му.
Когато отново висеше вертикално, чу някакъв звук, сякаш под него се отваряше врата. Някой влезе и той знаеше кой, заради силната психологическа блокада.
— Чичо — каза той.
— Същият.
Кралят на симпатите се приближи тътрейки се, подпрян на бастуна си, а паяците по пода разкъсваха за малко покривалото, което образуваха с телата си, колкото да му направят път и зад него отново се скупчваха. Под кървавочервената кралска мантия тялото бе слабо, ала мозъкът, който увенчаваше извития в дъга гръбнак, бе невероятно мощен.
Категорично доказателство, че физическата сила не бе най-доброто оръжие на един симпат.
— Как се чувстваш, реещ се в покой? — попита кралят и рубините на короната му уловиха светлината от свещите.
— Уважен.
Веждите на краля се надигнаха над горящите му червени очи.
— Как така?
Рив се огледа.
— В страхотна тъмница си ме затворил. Което означава, че съм твърде могъщ, за да си спокоен или пък ти си по-слаб, отколкото ти се ще.
Кралят се усмихна с ведростта на някой, който не чувства никаква заплаха.
— Знаеш ли, че сестра ти искаше да стане крал?
— Полусестра. И това не ме изненадва.
— За известно време й отредих в завещанието си каквото искаше, но си дадох сметка, че съм бил повлиян и промених всичко. Тя използваше откупа, който й плащаше, за да върти бизнес с хора. С хора! — Изражението на краля показваше, че това е все едно да пуснеш плъхове в кухнята си. — Дори само този факт показва, че е напълно некомпетентна да управлява. Страхът е много по-полезен при управлението на поданиците, а парите са почти без значение, ако се стремиш да спечелиш власт. И да си науми да ме убие! Въобразяваше си, че така ще осуети плана ми за наследник на трона, с което далеч надцени възможностите си.
— Какво направи с нея?
Последва още една ведра усмивка.
— Каквото беше редно.
— Докога ще ме държиш така тук?
— Докато тя умре. Да знае, че те държа в плен и че си жив, е част от наказанието й. — Кралят огледа паяците и нещо, близко до искрена привързаност, се мярна на бялото му, подобно на японска театрална маска лице. — Приятелите ми ще те охраняват добре, не се безпокой.
— Не се безпокоя.
— Но ще започнеш. Обещавам ти. — Очите на краля се върнаха към Рив и хермафродитските му черти придобиха демоничен израз. — Не харесвах баща ти и бях много доволен, когато ти го уби. Но с мен няма да имаш този шанс. Ще живееш само дотогава, докато сестра ти е жива, после ще последвам светлия ти пример и ще намаля броя на роднините си.
— Полусестра!
— Виждам, твърдо решен си да се дистанцираш от родството си с Принцесата. Нищо чудно, че тя те обожава така. За нея недостижимото винаги е криело най-голямо очарование. Което, пак казвам, е единствената причина ти да живееш.
Кралят се подпря на бастуна си и бавно се отправи обратно натам, откъдето беше дошъл. Точно преди да изчезне от полезрението на Рив, се спря.
— Бил ли си някога на гроба на баща си?