— Не, благодаря.
— Жалко. — После добави мрачно: — Не бих възразил да ме гледаш.
Шумът от търкащата се в тялото му коприна се разнесе от кушетката за прегледи и тя се зае да преглежда картона му, като проверяваше информацията, за която нямаше съмнение, че е вярна.
Беше странно. Според чутото от другите сестри пред тях не правеше тези донжуански изпълнения. Всъщност той едва обелваше дума пред колежките й и това беше една от причините да се чувстват притеснени около него. При такъв едър мъж мълчанието се тълкуваше като заплаха. Този факт беше безспорен. При това без изобщо да се броят прическата и татуировките.
— Готов съм — съобщи той.
Елена се завъртя и закова очи в стената до главата му. Периферното й зрение обаче беше съвсем добро и нямаше как да не е благодарна за този факт. Гръдният кош на Ривендж беше забележителен. Кожата беше златиста, а мускулите бяха ясно очертани, макар и намиращи се в покой. Върху всеки от двата гръдни мускула имаше татуирана червена звезда с пет лъча и Елена знаеше, че има и още.
На корема му.
Не че беше гледала.
Всъщност направо зяпаше с отворена уста.
— Ще прегледаш ли ръката ми? — попита той меко.
— Това е работа на лекаря. — Тя зачака той отново да произнесе думата „жалко“.
— Мисля, че вече използвах тази дума достатъчно често пред теб.
Очите й се заковаха в неговите. Беше рядкост вампирите да могат да четат мислите на себеподобните си, но тя не се изненада, че той беше един от малцината, способни на това.
— Не ставайте невъзпитан. И не искам да го правите отново.
— Съжалявам.
Елена плъзна маншета около бицепса му, постави слушалките в ушите си и започна да мери кръвното му налягане. Заедно с лекото шумолене на издуващия се маншет тя долови стаената му мощ и сърцето й заподскача. Тази нощ той бе особено напрегнат и тя се запита защо.
Само че това не беше нейна работа.
Освободи вентила и от маншета се разнесе дълго и бавно просъскване, а тя отстъпи назад. Той й идваше в повече. Особено в този момент.
— Не се страхувай от мен — прошепна й.
— Не се страхувам.
— Сигурна ли си?
— Напълно — излъга тя.
6.
Тя лъже, помисли си Рив. Определено се боеше от него. Ето кое беше жалкото. Това беше сестрата, на която Рив се надяваше да попадне всеки път, когато идваше в клиниката. Тя беше онази, превръщаща посещенията му в поне донякъде поносимо изживяване. Това беше неговата Елена.
Добре де, ни най-малко не беше негова. Знаеше името й само защото беше написано на синьо-бялата табелка, прикачена на ревера й. Виждаше я само по време на прегледите. И тя никак не го харесваше.
Но той все пак мислеше за нея като за своя и това нямаше как да се промени. Работата беше там, че между тях имаше нещо общо, нещо, преминаващо границите между видовете и надхвърлящо социалния статус; нещо, което ги свързваше, макар че тя най-вероятно би отрекла.
И тя беше самотна, при това по същия начин като него. Емоционалната й решетка наподобяваше неговата, също и тази на Хекс, както и на Трез и Ай Ем. Чувствата й бяха изолирани, обкръжени от пустота, като на някой, откъснат от обществото. Живееше сред останалите, но всъщност те й бяха далечни. Тя беше отхвърлена, отпаднала от обществото, неприемана.
Той не знаеше причините, но беше напълно наясно що за живот води тя и именно това беше привлякло вниманието му при първата им среща. После забеляза очите, гласа и аромата й. Интелигентността и съобразителността бяха завършили картинката.
— Сто шейсет и осем на деветдесет и пет. Високо е. — Тя дръпна маншета с бързо движение, като без съмнение й се искаше той да беше ивица от кожата му. — Мисля, че тялото ви се опитва да се пребори с инфекцията в ръката.
О, тялото му със сигурност се бореше с нещо, но то едва ли имаше връзка с раните, причинени от иглите. След като симпатът в него продължаваше да се бунтува срещу допамина, обичайното му състояние на импотентност, породено от медикамента, все още не беше настъпило. Резултатът?
Членът му беше твърд като бейзболна бухалка. Което, противоположно на общото мнение, всъщност не беше добър знак. След разговора с Монтраг се чувстваше гладен, невъздържан… малко луд заради огъня, изгарящ го отвътре. А Елена беше толкова красива.
Макар че това не беше характерната за неговите работещи момичета красота, не така очевидна и граничеща със съвършенство, без инжекции, импланти и операции. Елена притежаваше естествена прелест със своите изящни фини черти, ягодоворус цвят на косата и издължени слаби крайници. Устните й бяха розови, защото така се беше родила, а не защото използваше издържащо осемнайсет часа лъскаво червило. Очите й с цвят на карамел блестяха, защото представляваха смесица от оттенъци на жълто, червено и златисто, а не защото беше нанесла на лицето си цялата палитра от сенки или носеше тонове спирала за мигли. А скулите й руменееха заради него.