Принцесата го стрелна с очи, чийто кървавочервен цвят беше крещящ като гръмка ругатня.
— Ти ще ме освободиш.
Леш започна да милва члена си.
— Само за да те положа в гроба ти.
Усмивката й до такава степен бе израз на чистото зло, че топките му се втвърдиха, сякаш всеки миг щеше да свърши.
— Ще видим дали ще е така — изрече тихо тя с плътния си глас.
Тя беше упоена от личната стража на краля, преди Леш да напусне колонията заедно с нея, и когато бе прикована върху този матрак, ръцете и краката й бяха разтворени възможно най-широко.
Така че сега виждаше влажната й вагина.
— Никога няма да те освободя — каза той, като коленичи на матрака и хвана глезените й.
Кожата й беше мека и бяла като сняг. Сърцевината й — розова като зърната на гърдите й. Той щеше да остави много белези по тънкото й като тръстика тяло. И ако се съдеше по начина, по който въртеше таза си, щеше да й хареса.
— Ти си моя — изстена той.
С внезапен проблясък на вдъхновение си представи нашийника на някогашния си ротвайлер около източения й врат. Медальоните на Кинг щяха да й стоят чудесно, както и поводът.
Идеално. Блестящо, мамка му.
62.
Един месец по-късно…
Елена се събуди от потракването на порцелан в порцелан и аромата на чай „Ърл Грей“. Отвори очи и видя доген в униформа едва да пристъпва под тежестта на поднос от масивно сребро. Върху него имаше прясно хлебче под кристален похлупак, купичка с ягодово сладко, порцеланова чинийка с крем-сирене и любимият й предмет — ваза.
Всяка вечер цветето беше различно. Този път бе вейка зеленика.
— О, Сашла, не е необходимо да правиш това. — Елена седна в леглото и отметна чаршафите, толкова фини, че на допир бяха по-нежни от летен повей. — Много мило от твоя страна, но просто…
Прислужницата се поклони и се усмихна стеснително.
— Мадам трябва да получи на събуждане прилична храна.
Елена вдигна нагоре ръце, докато над краката й бе нагласена стойка и върху нея бе поставен подносът. Когато погледна към грижливо излъсканото сребро и внимателно приготвената храна, първата й мисъл бе, че баща й току-що е получил същото, сервирано от доген на име Еран.
Тя помилва изящната извита дръжка на ножа.
— Толкова сте добри към нас. Всички вие. Накарахте ни да се чувстваме добре дошли в тази разкошна къща, много сме ви благодарни.
Когато вдигна поглед, видя сълзи в очите на догена, които тя побърза да попие с кърпичка.
— Мадам… вие с баща ви преобразихте този дом. Много сме радостни, че сте наши господари. Всичко… сега е различно, след като вие сте тук.
Прислужницата не би казала повече от това, но като се имаше предвид как всички от персонала потрепваха сепнато през първите две седмици, Елена се бе досетила, че Монтраг не ще да е бил много лесен като глава на домакинството.
Елена стисна леко ръката на жената.
— Радвам се, че всички сме доволни.
Прислужницата се отправи да върши задълженията си смутена, но щастлива. На вратата тя се спря.
— А, да, пристигнаха вещите на мадам Лузи. Настанихме я в апартамента за гости до този на баща ви. Ключарят ще дойде до половин час, както поръчахте.
— Чудесно и за двете. Благодаря ти.
Вратата бе тихо затворена и прислужницата се отдалечи, тананикайки си мелодия от Древната страна, а Елена отхлупи хлебчето и го намаза с крем-сирене. Лузи се бе съгласила да се пренесе у тях и да работи като медицинска сестра и личен асистент на бащата на Елена, което бе фантастично. Общо взето, той бе приел новите условия сравнително лесно, поведението и душевното му равновесие бяха в по-добро състояние, отколкото от години насам, но постоянната грижа за него помагаше на Елена да преодолее другите си тревоги.
Вниманието по отношение на него си оставаше приоритет.
Но тук, в имението, той не настояваше за метално фолио върху прозорците. Вместо това предпочиташе да гледа градината навън, която бе красива, макар и зазимена и тя се питаше дали не бе искал да се изолира от външния свят отчасти заради мястото, където живееха. Беше толкова по-спокоен и умиротворен и редовно се отдаваше на работа в спалнята за гости, съседна на неговата. Все още чуваше гласовете и предпочиташе реда пред бъркотии от всякакъв характер, така че се нуждаеше от лекарства. Но това си беше истински рай в сравнение с преживяното през последните две години.