Докато се хранеше, Елена оглеждаше стаята, която си бе избрала, и си припомни някогашното имение на родителите си. Завесите тук бяха от същия тип като във фамилния им дом — богати дипли в прасковено, кремаво и червено, спускащи се от набран бордюр с ресни. Стените също бяха с луксозни копринени тапети на рози, съчетаващи се прекрасно със завесите и с ръчно тъкания килим на пода.
Елена също се чувстваше у дома си в тази обстановка и в същото време като дърво без корен, при това не само защото животът й приличаше на лодка, преобърнала се в студени води и мигом след това озовала се в тропиците.
Ривендж беше с нея. Постоянно и безпощадно.
Последната й мисъл преди заспиване и първата при събуждане беше, че той е жив. Сънуваше го, виждаше го с ръце, отпуснати до тялото и сведена глава на лъскав черен фон. В известен смисъл убеждението й, че е жив беше в пълно противоречие с този негов образ, който някак свидетелстваше, че е мъртъв.
Имаше чувството, че е преследвана от призрак. И не просто преследвана, а изтезавана.
Нервно отмести подноса встрани, стана и отиде да се изкъпе. Дрехите, които облече, не бяха нищо особено, същите, които си бе купувала от разпродажби в „Таргет“ и „Мейсиз“, преди всичко да се промени. Обувките… бяха същите маратонки, които Рив бе държал в ръце.
Но тя отказваше да мисли за това.
Работата бе в това, че не й изглеждаше редно да тича и да харчи пари за каквото и да било. Не чувстваше всички тези притежания свои — нито къщата, прислугата, колите, нито сметката с много нули в банката. Все още бе убедена, че Сакстън ще се появи някоя привечер, за да каже, че грешката е негова и всичко това се полага на някой друг.
Голям конфуз щеше да е.
Елена взе подноса и тръгна да провери баща си в дъното на крилото. Когато стигна до вратата му, почука с върха на обувката си.
— Татко?
— Влез, дъще моя!
Тя остави подноса на махагонова маса и отвори междинната врата към стаята, която той използваше като кабинет. Старото му бюро бе докарано от жилището под наем и баща й бе седнал да работи зад него, а навред наоколо бяха пръснати книжа.
— Как се чувстваш? — попита тя и се приближи да го целуне по бузата.
— Добре, направо отлично. Догенът току-що ми донесе сока и храната. — Елегантната му кокалеста ръка направи жест към поднос също като нейния. — Новият доген е просто чудесен, не мислиш ли?
— Да, татко, аз…
— О, Лузи, скъпа!
Баща й се изправи и приглади кадифеното си сако, а Елена погледна през рамо. Лузи влезе, облечена в гълъбовосива рокля и широк ръчно плетен пуловер. Обута беше в спортни обувки „Биркенщок“ и дебели къси чорапи, които също изглеждаха домашно производство. Дългата й къдрава коса беше прибрана в строг кок на тила.
За разлика от цялата промяна около тях, тя си беше все същата. Прекрасна и… уютна.
— Донесох кръстословицата. — Размаха прегънат брой на „Ню Йорк Таймс“ и молив. — Имам нужда от помощ.
— То се знае, аз съм на твое разположение както винаги. — Бащата на Елена се приближи и галантно издърпа стол за Лузи. — Настанявай се и да видим колко квадратчета ще успеем да попълним.
Лузи седна и се усмихна на Елена.
— Не бих се справила без него.
Елена присви очи при вида на леката руменина по лицето на жената, после премести поглед към баща си. Той направо сияеше.
— Оставям ви двамата с вашата кръстословица — каза тя усмихната.
Докато излизаше, от две страни й казаха „довиждане“ и тя оцени стерео ефекта, който звучеше много приятно за ухото.
Долу във величественото фоайе тя влезе в официалната трапезария вляво и се поспря да се полюбува на наредените във витрини кристални и порцеланови съдове, както и на излъсканите канделабри. Ала в изящните сребърни поставки нямаше свещи.
Въобще никъде в къщата нямаше свещи. Нито пък кибрит или запалки. А преди да се нанесат Елена бе поискала от догените да заменят газовата печка с ресторантски размери с електрическа. Също така двата телевизора в стаите за семейството бяха дадени на прислугата, а охранителните монитори бяха преместени от открития плот в кабинета на иконома в стая със заключена врата.