Нямаше причина да се изкушава съдбата. Особено, при положение че всякакъв вид електронни екрани, включително тези на мобилни телефони и калкулатори, все още притесняваха баща й.
През първата нощ от пристигането им в имението тя си бе направила труда да разведе баща си навсякъде и да му покаже охранителните камери, сензорите и лъчите не само в къщата, но и в градината. Тъй като не беше сигурна как той ще понесе смяната на обстановката и всички предохранителни мерки, беше организирала обиколката веднага след като той си бе изпил лекарствата. За щастие той бе приел новата обстановка като завръщане към нормалното състояние на нещата и бе приветствал наличието на система, наблюдаваща цялото имение.
Може би това бе още една причина той да не изпитва нужда от облепване на прозорците. Успокоен бе, че сега са добре пазени.
Като бутна летящата врата, Елена влезе в килера, а оттам — в кухнята. След като побъбри с иконома, който се бе заловил да приготвя Последното хранене и похвали една от прислужниците, задето така добре бе излъскала парапета на главното стълбище, Елена се отправи към кабинета, който беше от другата страна на къщата.
Пътят й до него бе дълъг, водеше през множество красиви стаи и в движение тя нежно прокарваше ръка по антиките, по дърворезбата около вратите и по копринената дамаска на мебелите. Тази прекрасна къща щеше да направи живота на баща й много по-лек и в резултат тя щеше да има много повече време и енергия да се съсредоточи върху себе си.
Но тя не го искаше. Последното, от което имаше нужда, бяха празни часове, през които само глупостите в главата й да й правят компания. И макар да се състезаваше за титлата „Мис Добре приспособена“, искаше да бъде продуктивна. Може и да не й трябваха пари за издръжката на онова, което бе останало от семейството й, но тя винаги бе работила и бе харесвала благородните цели на работата си в клиниката.
Само дето вече бе изгорила този мост и то невъзвратимо.
Като другите трийсетина стаи в имението кабинетът бе обзаведен по вкуса на европейските короновани особи с тапети и тапицерия на канапетата от дамаска в изискан десен, с много пискюли по завесите, с множество осветени картини, които бяха като прозорци към други, още по-съвършени светове. Имаше едно нещо обаче, което нарушаваше хармонията. Подът беше гол. Канапетата и античното бюро, всички масички и столове стояха направо върху излъскания паркет, чийто център беше леко по-тъмен от периферията, сякаш някога е бил покрит.
Когато попита догените, те обясниха, че килимът бил изцапан с петно, неподдаващо се на почистване, и че бил поръчан нов при търговеца на антики в Манхатан, снабдяващ домакинството. Не навлязоха в повече подробности за това какво се бе случило, но като се имаше предвид колко много трепереха всички да не изгубят работата си, тя можеше да си представи как би реагирал Монтраг при най-малкото несправяне от тяхна страна, било то и с основателна причина. Преобърнат поднос с чай? Без съмнение бяха имали голям проблем.
Елена заобиколи и седна зад бюрото. Върху кожената подложка бе поставен днешния брой на „Колдуел Куриър Джърнъл“, телефон, приятна френска лампа и прелестна кристална статуетка на птица в полет. Старият й компютър, който тя се беше опитала да върне в клиниката, преди с баща й да се настанят в къщата, се вместваше идеално в голямото чекмедже под плота. Наясно бе, че можеше да си позволи нов лаптоп, но не се канеше да купува. Също като дрехите, старият я устройваше чудесно, а и беше свикнала с него.
Освен това познатото й даваше някакъв ориентир. Ей богу, тя имаше нужда от това.
Облакъти се на бюрото и се загледа към отсрещната стена, където един прекрасен морски пейзаж бе леко изкривен и зад него се виждаше сейф като лицето на грозновата жена зад великолепна бална маска.
— Мадам, ключарят е тук.
— Прати го при мен, ако обичаш.
Елена се изправи, отиде до сейфа и докосна гладката му матирана повърхност и заключващия циферблат в черно и сребристо. Беше го открила единствено защото беше толкова запленена от изображението на слънцето, залязващо над океана, че импулсивно бе поставила ръка върху рамката. Когато цялата картина изскочи напред, тя се ужаси, че някак е повредила окачването, но като погледна отзад… ти да видиш!
— Мадам, това е Роф, син на Росф.
Елена се усмихна и отиде при мъжа, облечен в черен работен гащеризон и с черно куфарче за инструменти в ръка. Тя му протегна ръка, а той свали шапката си и се поклони ниско, сякаш беше пред много важна особа. Което бе извънредно странно. След годините, през които бе живяла като обикновена цивилна, официалностите я притесняваха, но вече привикваше към това да оставя околните да спазват етикета. Когато молеше било догени, работници или съветници да не го правят, само влошаваше нещата.