— Благодаря ти, че дойде — каза тя.
— Радвам се, че мога да услужа. — Той погледна сейфа. — За този ли става въпрос?
— Да. Не знам комбинацията му. — Отправиха се към вградената каса. — Надявах се да има някакъв начин да го отвориш.
Трепването, което той се опита да прикрие, не беше окуражаващо.
— Мадам, познавам този тип сейфове, няма да е лесно. Ще трябва да донеса професионална бормашина, за да пробия щифтовете и да освободя вратата, което ще е доста шумно. Също така, когато приключа, сейфът ще е съсипан. Без да проявявам неуважение, няма ли начин да откриете комбинацията?
— Не знам къде да я търся. — Тя огледа рафтовете с книги, а после бюрото. — Току-що се нанесохме и няма оставени инструкции.
Мъжът също като нея огледа стаята.
— Обикновено собствениците оставят такива неща на скрито място. Ако откриете комбинацията, мога да ви покажа как да я пренастроите, така че да използвате сейфа и по-нататък. Както казах, ако използвам бормашина, ще трябва да бъде демонтиран.
— Бюрото вече го проверих още при идването ни тук.
— Не открихте ли в него някакви тайни чекмеджета?
— Ами… не. Но аз само извадих разни книжа и се опитах да освободя място за своите неща.
Мъжът посочи с брадичка бюрото.
— В много старинни мебели като тази ще откриете поне едно чекмедже с фалшиво дъно или гръб, който скрива тясно пространство. Не искам да се натрапвам, но дали бих могъл да ви помогна да го потърсим? Зад ламперията в стая като тази също би могло да има скривалища.
— Ще се радвам още едни очи да се включат в търсенето, благодаря.
Елена отиде до бюрото, извади едно по едно чекмеджетата и ги постави на пода. През това време мъжът разглеждаше отворилите се празнини с джобно фенерче.
Тя се поколеба при голямото чекмедже най-долу вляво, защото не искаше да се види какво е сложила там. Но все пак ключарят нямаше как да провери и там, ако не махнеше проклетото чекмедже. Изруга полугласно и дръпна месинговата дръжка, без да поглежда изрязаните и сгънати статии от „Колдуел Куриър Джърнъл“, които бе запазила, макар да не искаше да ги чете пак.
Постави чекмеджето възможно най-далеч.
— Е, това беше последното.
Мъжът завря глава под бюрото и гласът му прозвуча оттам:
— Тук май има нещо… Ще ми трябва рулетката от куфарчето…
— Чакай, аз ще ти я донеса.
Когато му я подаде, той изглеждаше изненадан, че му помага.
— Благодаря, мадам.
Тя коленичи до него, когато той пак се пъхна отдолу.
— Има ли нещо там?
— Като че ли… Да, пространството е по-плитко от другите. Нека само да…
Разнесе се скърцане и ръката на мъжа се отмести рязко.
— Открих го. — Когато се измъкна изпод бюрото и седна, държеше грубо скована кутия в отрудените си ръце. — Мисля, че капакът се отваря с повдигане нагоре, но ще оставя вие да го направите.
— Чувствам се като Индиана Джоунс, но без камшика. — Елена повдигна капака и… — Няма комбинация, само ключ. — Тя го извади, разгледа го и пак го постави вътре. — Най-добре да върнем това, където го открихме.
— Нека ви покажа как да поставите тайното чекмедже обратно.
Мъжът си тръгна двайсет минути по-късно, след като двамата бяха проверили с почукване всички стени, ламперията и рафтовете и не откриха нищо. Елена реши, че ще потърси още един последен път и ако няма резултат, ще го повика с голямата бормашина, за да разбие сейфа.
Тя се върна при бюрото, върна всички чекмеджета по местата им и спря за миг, когато стигна до онова с изрезките от вестника. Може би причината бе, че нямаше защо да се тревожи за баща си. Може би се дължеше на факта, че имаше много свободно време. А най-вероятно просто преживяваше момент на слабост в борбата си да отпъди потребността да знае.
Елена извади изрезките, разгъна ги и ги подреди върху бюрото. Всички статии бяха за Ривендж и за взривяването на „Зироу Сам“ и без съмнение, щом отвореше днешния брой, щеше да открие и друга, която да добави към колекцията. Журналистите бяха запленени от историята и през последния месец имаше цял тон материали за нея — и не само по вестниците, но и във вечерните новини.