— Почакай… защо му е трябвало да инсценира смъртта си? Той толкова обичаше Бела и малката. Та той на практика е отгледал сестра си и не мога да повярвам, че би я наранил така. А и къде би отишъл?
В колонията, помисли си Рот.
Искаше му се да каже на своята кралица всичко, което бе в ума му, но се поколеба, защото обмисляше решение, което адски щеше да усложни нещата. Интуицията му подсказваше, че Рив го беше излъгал относно онзи имейл. Просто случайността бе прекалено голяма — тъкмо го бяха получили и на следващата нощ той „умря“. Но след като Монтраг беше мъртъв, кой би могъл…
Разнесе се рязко изпукване и в следващия миг двамата се приземиха твърдо на пода. Бет изписка, а Рот изруга:
— Какво стана, мамка му?
Опипа наоколо и усети, че навред бяха пръснати трески от фино старо френско дърво.
— Добре ли си, лийлан? — попита остро.
Бет се разсмя и се изправи.
— Боже мой… счупихме стола.
— Надробихме го на сол, по-точно…
Почукването на вратата накара Рот да се надигне с пъшкане от пода. Вече свикваше с болката. Пейн все се целеше към пищялите му и добре бе подредила левия му крак. Но и той не й беше останал длъжен. Нищо чудно след последния им сеанс тя да страдаше от сътресение.
— Влез — извика той.
В мига, в който вратата се отвори, знаеше кой е… и че тя не е сама.
— Кой е с теб, Мери? — попита и посегна към ножа на кръста си. Миризмата не беше човешка… но не беше и на вампир.
Чу подрънкване и продължителната възхитена въздишка на своята шелан, сякаш тя виждаше нещо, което много я бе зарадвало.
— Това е Джордж — отвърна Мери. — Моля те, прибери си оръжието. Той няма да те нарани.
Рот задържа кинжала в дланта си и разшири ноздри. Миризмата беше…
— Това куче ли е?
— Да, обучен е да помага на слепи.
Рот потръпна при думата, тъй като все още му бе трудно да я възприема като отнасяща се за него.
— Искам да го доведа при теб — каза Мери с равния си спокоен глас. — Но не и докато не прибереш оръжието.
Бет остана мълчалива, а Мери не се приближи, което бе мъдро от тяхна страна. В момента целият бе изтъкан от нерви и мислите му се стрелкаха във всички посоки. Последният месец беше белязан от много победи и също тъй много гадни загуби. Когато се върна от първата си среща с Пейн, знаеше, че му предстои мъчен път, но той се оказа по-дълъг и стръмен, отколкото бе очаквал.
Двата най-големи проблема бяха, че не му беше по сърце да разчита толкова много на Бет и на братята и че научаването наново на прости неща се оказа неочаквано изтощително. Като например… да му се не види, дори да си препече филия сам, вече бе сериозно начинание. Вчера пак бе опитал и успя да счупи стъкленото съдче за масло. Естествено, бе му отнело цяла вечност да почисти.
И все пак идеята да се разкарва наоколо с куче му идваше… в повече.
Гласът на Мери се разнесе из кабинета дискретно, сякаш между другото.
— Фриц беше обучен да се справя с кучето и двамата с него сме готови да работим с теб и Джордж. Има двуседмичен изпитателен срок, след който ако не ти е по вкуса или не се получава, можем да върнем животното. Няма никаква обвързаност, Рот.
Тъкмо се канеше да им каже да махнат кучето, когато чу тихо скимтене и отново онова подрънкване.
— Не, Джордж — каза Мери. — Не можеш да отидеш при него.
— Иска да дойде при мен ли?
— Обучавахме го, като използвахме твоя риза. Той познава миризмата ти.
Настана дълго, дълго мълчание, после Рот поклати глава.
— Не знам дали си падам много по кучета. А и как ще реагира Бу?
— Той е тук — каза Бет. — Застанал е до Джордж. Слезе по стълбите в мига, когато Джордж влезе в къщата и оттогава не се е отделял от него. Мисля, че се харесват.
По дяволите, дори котаракът не беше на негова страна. Ново мълчание.
Рот бавно прибра кинжала в калъфа му и направи две големи крачки вляво, за да излезе иззад бюрото. После тръгна напред и спря в средата на кабинета. Джордж леко заскимтя и пак се чу тихото подрънкване на нашийника му.