— Нека дойде при мен — мрачно рече Рот, с чувството, че е притискан, което никак не му се нравеше.
Разбра, че животното приближава по тихото пристъпване на лапи и подрънкването на нашийника и тогава…
Кадифено мека муцуна се притисна в дланта му и грапав език бързо облиза кожата му. После кучето приседна под ръката му и се облегна на бедрото му. Ушите бяха копринени и топли, краищата на козината му бяха леко къдрави.
Беше едро куче с голяма, масивна глава.
— Каква порода е?
— Голдън ретривър. Фриц го избра.
Догенът се обади от прага, като че се боеше да влезе в стаята, усетил напрежението.
— Казах си, че това е идеалната порода, господарю.
Рот опипа тялото на кучето, което бе опасано с нагръдник и намери дръжката, предназначена за слепеца.
— Какво може да прави?
Отговори му Мери.
— Всичко, което ти е нужно. Може да научи разположението на къщата и ако му дадеш команда да те заведе в библиотеката, ще го направи. Може да ти помогне да се ориентираш в кухнята, да отговаряш на телефона, да намираш предмети. Превъзходно животно е и ако двамата си паснете, ще бъдеш толкова независим с него, колкото знам, че желаеш.
Проклета жена. Тя беше наясно точно какво го притеснява. Но дали животното беше отговорът?
Джордж изскимтя тихо, сякаш отчаяно искаше тази работа.
Рот пусна кучето и отстъпи назад, тъй като цялото му тяло се разтрепери.
— Не знам дали ще мога — промълви той с дрезгав глас. — Не знам дали ще мога… да съм сляп.
Бет се прокашля, сякаш гърлото й се бе стегнало, но и той се чувстваше така.
След миг Мери с нейния учтив, но твърд маниер изрече трудните думи, които трябваше да бъдат казани:
— Рот, истината е, че ти си сляп.
Недовършеното „тъй че, приеми го“ отекна в главата му и освети като прожектор реалността, през която той куцукаше. Вярно, бе престанал да се събужда всяка сутрин с надеждата, че зрението му ще се върне, биеше се с Пейн и правеше любов с жена си, тъй че не се чувстваше физически слаб, вършеше кралските дела и прочие. Но това далеч не означаваше, че нещата са фантастични. Той залиташе, блъскаше се в предмети, изпускаше… вкопчваше се в своята шелан, която цял месец не беше напускала къщата заради него… използваше братята да го водят тук и там… и на практика беше бреме за всички, което много го огорчаваше.
Да даде на това куче шанс не означаваше, че е ентусиазиран от слепотата си, каза си. Но то можеше да му помогне да се движи наоколо сам.
Рот се обърна, така че двамата с Джордж гледаха в една и съща посока и се приближи до кучето. Наведе се, намери дръжката и я стисна.
— И какво правим сега?
След стъписано мълчание, като че бе смаял до немай-къде малобройната си публика, започнаха дискусии и демонстрации, от които той чу и запомни само малка част. Но очевидно се оказа достатъчно на първо време, защото скоро двамата с Джордж тръгнаха на обиколка из кабинета.
Поводът трябваше да бъде отпуснат докрай, за да не се налага Рот да се навежда на една страна и при цялата процедура кучето се справяше много по-добре от повереника си. Но след малко двамата излязоха от кабинета и тръгнаха по коридора. Следващото изпитание беше слизането по главното стълбище и изкачването обратно горе.
Сам.
Когато Рот се върна обратно в кабинета си, застана пред събралата се група — а тя вече беше голяма, тъй като всичките братя, а също и Ласитър, се бяха присъединили към Бет, Фриц и Мери. Рот улови мириса на всеки един… Във въздуха се долавяше също така огромна надежда и тревога. Не можеше да ги упреква, че се чувстваха така, но не му харесваше чак такова внимание.
— Как избра породата, Фриц? — попита, за да запълни мълчанието, а и нямаше защо да се правят, че в стаята няма розов слон.
Или в случая — русо куче.
Гласът на стария иконом потрепна, тъй като и той като останалите се бореше да сдържа чувствата си.
— Аз… ъъъ… избрах го… — Догенът прочисти гърло. — Предпочетох го пред лабрадор, защото повече се скубе.
Слепите очи на Рот примигнаха.
— И кое му е хубавото на това?
— Прислугата ви обича да чисти с прахосмукачка. Реших, че ще е прекрасен подарък за тях.
— О, ясно… разбира се. — Рот се усмихна, после избухна в смях. Останалите се присъединиха и напрежението в стаята се разреди. — Как не се сетих?