Бет се приближи и го целуна.
— Ще видим как ще потръгне, става ли?
Рот погали Джордж по главата.
— Да, добре. — После повиши глас: — Стига шляене. Днес кой е на смяна? Ви, трябва ми финансовия отчет. Джон още ли не е изтрезнял и спи? Тор, искам да се свържеш с оцелелите семейства от глимерата и да провериш дали някои от обучаваните младежи ще се върнат…
Рот отривисто раздаваше заповеди и беше приятно, че отговорите идваха бързо, че околните се раздвижиха да си намерят места за сядане, че Фриц тръгна, за да почисти след Последното хранене, че Бет се настани в старото кресло на Тор.
— О, ще ми трябва нещо друго за сядане — рече той, когато с Джордж заобиколиха зад бюрото.
— Значи й видя сметката на оная вехтория, а? — подхвърли Рейдж.
— Мога да ти скова нещо — предложи Ви. — Бива ме за дърводелец.
— Купи си марка „Баркалаундж“ — намеси се Бъч.
— Искаш ли това кресло? — попита Бет.
— Просто някой да ми донесе онова в ъгъла до камината — каза Рот.
Фюри донесе креслото и Рот седна, но когато го издърпа напред, удари и двете си колена в чекмеджетата на бюрото.
— Това май заболя — измърмори Рейдж.
— Трябва да е по-нисък — обади се някой.
— Този върши работа — отсече рязко Рот, като пусна повода на Джордж и разтърка двете си ударени места. — Все ми е тая на какво седя.
Братята пристъпиха към работа и Рот се улови, че е поставил ръка върху главата на кучето и гали меката му козина… играе си с ухото му… спуска ръка към широките, силни гърди.
Естествено това въобще не означаваше, че ще задържи животното.
63.
На следващата вечер Елена гледаше как новият й приятел Роф ключарят разбиваше с бормашината на пух и прах ключалката на стенния сейф. Виенето на мощния инструмент проглушаваше ушите й, а острата миризма на нажежен метал й напомняше препаратите за под, използвани в клиниката на Хавърс. Ала усещането, че все нещо се прави, компенсираше всичко това.
— Почти приключих — надвика шумотевицата ключарят.
— Работи си спокойно — кресна му тя в отговор.
Вече приемаше лично двубоя си със сейфа и тази вечер проклетникът щеше да бъде отворен, та каквото ще да става. След като с помощта на прислугата огледа цялата спалня на Монтраг и дори претърси дрехите му, което си бе доста страховито, беше позвънила на ключаря и сега с удоволствие наблюдаваше как бургията на бормашината влиза все по-дълбоко и по-дълбоко в метала.
В крайна сметка не я интересуваше какво има в проклетото чудо, важното бе да се преодолее препятствието от липсата на комбинацията, а и бе приятно отново да е самата себе си. Никога не се бе колебала да минава през трудностите… също като тази бургия.
— Пробих го — обяви Роф, като издърпа инструмента си. — Най-после! Елате да погледнете.
Когато воят затихна и напълно престана, а мъжът спря да си отдъхне, тя отиде до сейфа и отвори панела. Вътре беше тъмно като в рог.
— Нали помните — обади се Роф и се застяга за тръгване, — трябваше да прекъснем електричеството и веригата, която го свързваше с охранителната система. Обикновено има лампичка, която светва.
— Ясно. — Тя все пак продължи да се взира вътре. Беше досущ като някоя пещера. — Благодаря ти.
— Мога да ви набавя друг сейф вместо този, ако искате.
Баща й винаги бе имал сейфове, някои от тях вградени в стената, други, големи и тежки като автомобили — в мазето.
— Ами сигурно… ще ни трябва.
Роф огледа кабинета и й се усмихна.
— Да, мадам, и аз мисля, че ще ви трябва. Ще се погрижа да получите нещо подходящо.
Тя се обърна и му протегна ръка.
— Беше много любезен.
Той се изчерви от яката на работния си комбинезон чак до тъмната си коса.
— Мадам… беше ми извънредно приятно да работя за вас.
Елена го изпрати до голямата входна врата, после се върна с фенерче, което беше взела от иконома.
Включи го и надзърна в сейфа. Папки. Купища папки. Плоски кожени кутии, които помнеше от времето, когато майчините й бижута още ги имаше. Още документи. Акции. Пачки пари. Две сметководни книги.
Като премести отпред една помощна масичка, тя изпразни всичко отвътре на купчини. В самото дъно откри заключена кутия, която вдигна с усилие.