И въпреки че усещаше колко тежка е била нощта й, не го беше грижа.
Но това не беше ли типично за симпатите! Надсмиваха се над всичко.
Интересно, че през повечето време той не се вълнуваше, че е такъв, какъвто бе. Животът му, откакто се помнеше, представляваше безспирен мираж, изтъкан от лъжи и илюзии. Когато беше около нея обаче, му се искаше да е нормален.
— Да проверим температурата ви — каза тя и донесе електронен термометър от бюрото.
— По-висока е от нормалното.
Очите й с цвят на кехлибар се вдигнаха към неговите.
— Заради ръката ви.
— Не, заради очите ти.
Тя примигна, но бързо се стегна.
— Силно се съмнявам в това.
— Значи подценяваш своята привлекателност.
Тя поклати глава и постави пластмасовото покритие върху сребристия накрайник, а той долови лек полъх от аромата й. Кучешките му зъби се удължиха.
— Отворете. — Тя приближи термометъра към устата му и зачака. — Е?
Рив се втренчи в невероятните й трицветни очи и зяпна. Тя се наведе към него, напълно делова както винаги, само за да замръзне на място. Докато гледаше кучешките му зъби, от нея започна да се излъчва нещо мрачно и еротично.
Във вените му забушува триумф и той произнесе:
— Направи го с мен.
Последва дълъг момент на мълчание, през който те двамата бяха свързани от невидими нишки на плам и копнеж. После тя стисна устни.
— Никога, но ще премеря температурата ви, защото се налага.
Елена тикна термометъра между устните му и той бе принуден да го захапе със зъби, за да попречи да се забие в някоя от сливиците му.
Все пак беше доволен. Дори да не можеше да я има, беше успял да я възбуди. А и това беше повече, отколкото му се полагаше.
Чу се пиукане, пауза и пак пиукане.
— Трийсет и осем и три — съобщи тя, отстъпи назад и хвърли пластмасовото покритие в кошчето за биологични отпадъци. — Хавърс ще дойде веднага щом му е възможно.
Тя хлопна вратата след себе си с такъв замах, сякаш използва най-груба ругатня.
Боже, колко беше секси.
Рив се намръщи. Цялото това сексуално привличане му напомни нещо, за което не искаше да мисли. Или по-скоро някого.
Ерекцията му мигом се изпари, когато се сети, че е понеделник. Това означаваше, че утре е вторник. Първият вторник от последния месец на годината.
Симпатската му страна предизвика смъдене по всеки сантиметър от кожата му, като че джобовете му бяха пълни с паяци.
На следващата вечер той и изнудвачката му имаха поредната си среща. Как беше възможно да е изминал още един месец? Струваше му се, че първият вторник на миналия месец е бил едва вчера, когато бе шофирал до онова забравено от бога бунгало, за да предостави услугите си изпълнявайки чужда команда.
Сводникът се превръщаше в уличница.
Игри на власт, извратености и секс бяха обичайни за срещите му с изнудвачката. В това се състоеше „любовният“ му живот през последните двайсет и пет години. Съдържаше всичко мръсно, порочно, зло и деградиращо, а той не спираше да го върши отново и отново, за да запази тайната си.
А също и защото задоволяваше тъмната му страна. Това беше любов, както я разбираха симпатите. Единственото време, когато можеше да бъде истински, без всякакви задръжки, единственият му допир до една ужасяваща свобода. Колкото и да се опитваше да се впише във вампирското общество чрез медикаменти, истината беше, че е роб на наследеното от покойния си баща, благодарение на пагубната кръв, течаща във вените му. Не можеш да правиш уговорки със своето ДНК и макар да беше мелез, гълтачът на грехове у него вземаше надмощие.
А когато опреше до жени с качествата на Елена, той винаги щеше да остава от другата страна на стъклото със здраво притиснат нос и умолително разперени ръце, но без възможност да докосне. Така беше честно по отношение на нея. За разлика от изнудвачката му тя не заслужаваше това, което той носеше в себе си.