Куин беше следващият, който излезе от кабинката и Хекс застина, защото знаеше точно кой ще е последният от тройката. Той й кимна сковано на минаване и тя знаеше, че няма да отиде далече. Не и докато…
Джон Матю излезе, вдигайки ципа на панталоните си. Върху мощния си торс бе навлякъл набързо щампована тениска и не носеше боксерки. На флуоресцентната светлина гладката му неокосмена кожа под пъпа беше толкова стегната, че Хекс можеше да види мускулните влакна.
Той не вдигна поглед към нея, но не защото беше срамежлив или сконфузен. Просто не го вълнуваше, че тя е там и това не беше преструвка. Емоционалният му спектър беше… празен.
При умивалниците Джон пусна крана на топлата вода и си сипа голямо количество сапун от контейнера на стената. Докато миеше ръцете си, които бяха опипвали онази жена, разкърши рамене, сякаш бяха изтръпнали.
Беше с леко набола брада. И с торбички под очите. Косата му не бе подстригвана от доста време и краищата й бяха започнали да се къдрят на тила и над ушите. Но най-вече вонеше на алкохол, миризмата се излъчваше от порите му, като че колкото и усилено да работеше черният му дроб, не можеше достатъчно бързо да филтрира кръвта му.
Това не беше добре, не беше безопасно. Тя знаеше, че той участва в битките. Виждала го бе да идва с нови синини и от време на време с някоя превръзка.
— Докога ще продължаваш така? — с равен тон попита тя. — С алкохолна диета и уличници?
Джон спря водата и отиде при кутията за салфетки, в която тя бе направила живописна вдлъбнатина. Беше на две крачки от нея, когато откъсна две дължини от рулото и избърса ръцете си също така щателно, както ги беше измил.
— За бога, Джон, страхотен начин си избрал да прекараш живота си!
Той хвърли употребената хартия в кошчето за отпадъци от неръждаема стомана. Когато стигна до вратата, я погледна за пръв път, откакто тя го бе оставила в леглото си. По лицето му не пролича разпознаване, или спомен, или въобще нещо. Сините очи, някога искрящи, сега бяха мътни.
— Джон… — Гласът й леко потрепна. — Искрено съжалявам.
Много преднамерено и бавно той й показа среден пръст и излезе.
Останала сама в тоалетната, Хекс отиде до потъмнялото огледало и се наведе към него също както готик момичето преди малко. Щом тежестта й се пренесе напред, усети шиповете да се забиват в бедрата й и бе изненадана, че го забелязва.
Вече не й бяха нужни и ги носеше просто по навик. Откакто Рив се бе пожертвал, болката й беше толкова силна, че не й бе нужна допълнителна, за да контролира лошата си страна.
Мобилният й телефон зазвъня в джоба на кожените панталони и звукът я отрезви. Извади го, погледна номера… и стисна здраво очи. Беше очаквала това. Още откакто уреди всичко, пристигащо на телефона на Рив, да се препраща на нейния.
Като прие разговора, тя изрече с равен тон:
— Здравей, Елена.
Последва дълга пауза.
— Не очаквах някой да отговори.
— Тогава защо звъниш на този номер? — Нова дълга пауза. — Слушай, ако е за парите, които са влезли в сметката ти, нищо не мога да направя. Беше част от завещанието му. Щом не ги искаш, дай ги за благотворителност.
— Какви… какви пари?
— Може би още не са постъпили. Мислех, че завещанието вече е удостоверено от краля. — Настана ново мълчание. — Елена? Там ли си?
— Да… — дойде тихият отговор. — Тук съм.
— Ако не е за парите, тогава защо се обади?
Мълчанието не беше изненадващо при цялото поведение на Елена до момента. Но последвалите го думи действаха като разтърсващ шок.
— Обадих се, защото не вярвам, че е мъртъв.
64.
Елена чакаше отговор от шефката на охраната на Рив.
Колкото по-дълго той не идваше, увереността й, че е права, нарастваше.
— Не е мъртъв, нали? — настоя тя енергично. — Права съм, не е ли така?
Когато Хекс най-сетне заговори, плътният й звучен глас беше странно сдържан.
— За да съм напълно откровена, трябва да знаеш, че разговаряш с друг симпат.
Елена стисна по-здраво телефона си.
— Някак си не го приемам като сензационна новина.
— Защо не ми кажеш какво мислиш, че знаеш?
Интересен отговор, помисли си Елена. Не точно „той не е мъртъв“. Не и приблизително дори. Но пък щом жената беше симпат, разговорът можеше да води в каква ли не посока. А това означаваше, че няма причина да премълчава каквото и да е.