— Ривендж в колонията ли е? Това със смъртта му инсценировка ли беше?
Хекс спря пред морския пейзаж и погледна през рамо.
— Той не би искал да говорим за това.
— Значи е жив.
— Да.
— В колонията.
Хекс сви рамене и продължи обиколката си с бавни и леки стъпки, като не правеше опити да прикрие силата, излъчваща се от тялото й.
— Ако той искаше да се забъркваш във всичко това, щеше да подходи много по-различно към нещата.
— Уби Монтраг, за да му попречиш да оповести клетвената декларация ли?
— Не.
— Защо го уби тогава?
— Не е твоя работа.
— Грешен отговор. — Хекс рязко извърна глава към Елена и тя изпъна рамене. — Като се има предвид каква си, мога още сега да отида при краля и да те издам. Така че трябва да ми кажеш.
— Заплашваш симпат! Внимавай, хапя.
Ленивата усмивка, придружила думите, накара сърцето на Елена да се свие от страх и тя си напомни, че съществото насреща й не е от онези, с които бе свикнала да общува и не заради това, че беше симпат. Студените металносиви очи на Хекс се бяха свеждали към много мъртъвци — защото тя ги беше убила. Но Елена нямаше намерение да отстъпи.
— Ти няма да ме нараниш — изрече напълно убедена.
Хекс оголи дългите си бели вампирски зъби и от гърлото й излезе съскащ звук.
— Няма ли?
— Не… — Елена поклати глава и в съзнанието й изскочи образът на Рив, хванал маратонките й в ръка. Мисълта какво е сторил, за да защити майка си и сестра си… я караше да повярва в онова, което бе видяла у него в онзи момент. — Той несъмнено ти е казал да не ме докосваш. Няма как да не ме е защитил при оттеглянето си. Затова устрои онази сценка в „Зироу Сам“.
Ривендж не беше изцяло добър. Дори въобще не се доближаваше до идеала. Ала тя се бе вгледала в очите му, доловила бе мириса му на обвързване и бе усетила нежните му ръце по тялото си. А в „Зироу Сам“ беше видяла болката му и бе чула напрежението и отчаянието в гласа му. Преди бе предполагала, че е престанал да се прикрива пред нея заради разочарованието си, че лъжите му са разкрити, но сега виждаше нещата в друга светлина.
Тя го познаваше, дявол да го вземе. При цялата каша, която бе оставил след себе си, при всичките му лъжи тя все пак го познаваше.
Елена вдигна брадичка и се взря в обиграния убиец насреща си.
— Искам да знам всичко и ти ще ми кажеш.
Хекс говори без прекъсване половин час и бе изненадана колко добре се почувства от това. Изненадана бе също колко много одобряваше избора на Рив за жена. Докато я затрупваше с ужаси, Елена седеше на коприненото канапе спокойна и овладяна, макар да имаше много неприятни детайли.
— Значи жената, която дойде на вратата ми, е изнудвачката му? — попита Елена.
— Да, тя му е наполовина сестра. Женена е за чичо му.
— Господи, колко ли пари му е прибрала за последните двайсет години? Нищо чудно, че е имал нужда да поддържа клуба.
— Нейната цел не бяха само парите. — Хекс погледна открито Елена. — Тя го превърна в своя курва.
Лицето на Елена пребледня.
— За какво говориш?
— А ти как мислиш, за какво? — Хекс изруга и за стотен път тръгна да обикаля разкошната стая. — Виж сега… преди двайсет и пет години аз забърках каша и за да ме защити, Рив сключи сделка с Принцесата. Всеки месец отиваше на север и й плащаше парите… и правеше секс с нея. Той я мразеше и презираше. Освен това тя го разболяваше, буквално. Тровеше го, докато той вършеше онова, за което бе принуден, и затова му бе нужен онзи серум. Но знаеш ли… макар да му струваше много, продължаваше да ходи при нея веднъж месечно, за да я спре да ни издаде. Плащаше за моята грешка месец след месец, година след година.
Елена бавно поклати глава.
— Господи… негова полусестра.
— Не смей да го съдиш строго заради това. Вече са останали много малко симпати, тъй че кръвосмешенията са чести. И нещо повече, той нямаше избор, тъй като аз го поставих в уязвимо положение. Ако и за секунда си помислиш, че е вършил тази гадост по собствено желание, значи не си в ред.
Елена вдигна ръка, сякаш за да успокои тона.
— Разбирам. Просто… Заболя ме сърцето заради теб и него.
— Не се хаби за мен.
— Не ми казвай какво да чувствам.