— Влез.
Първото му усещане за Хекс и Елена бе, че излъчват мрачна решимост. Второто — че Елена, която стоеше отдясно, е особено притеснена. Съдейки по лекото шумолене на дрехи, предположи, че му се покланят и двете едновременно произнесени „Ваше Величество“, потвърдиха интуицията му.
— Седнете — каза той. — И искам всички останали да напуснат стаята.
Никой от братята не се осмели да роптае, защото в протокола бе казано изрично: пред външни посетители трябваше да се държат с него като с техен повелител и крал. Което означаваше без разни ми ти щуротии и неподчинение.
Може би имаха по-често нужда от посетители в проклетата къща.
Когато вратата се затвори, Рот каза:
— Очаквам да чуя защо сте тук.
Последва пауза и той предположи, че жените се споглеждат, за да решат коя да започне.
— Нека отгатна — наруши мълчанието той. — Ривендж е жив и искате да го измъкнете от онази гадна дупка.
Когато Рот, син на Рот, заговори, Елена въобще не се изненада, че кралят знае защо са дошли. Седнал от другата страна на прелестно и изящно бюро, той беше точно какъвто го помнеше от случая, когато едва не я бе прегазил в клиниката: жесток и интелигентен, водач в пълната си физическа и умствена сила.
Това бе мъж, на когото му бяха ясни механизмите в реалния свят. И очевидно бе свикнал, че трябва да притежаваш нужната мощ, за да свършиш мъчните неща.
— Да, господарю — потвърди тя. — Това е единственото, което искаме.
Черните му очила се насочиха към нея.
— Значи ти си сестрата от клиниката на Хавърс, която се оказа родственица на Монтраг?
— Да, същата.
— Може ли да попитам как се замеси в тази история?
— Лично е.
— Аха. — Кралят кимна. — Ясно.
Хекс заговори със сериозен и почтителен тон:
— Ривендж ти направи голяма услуга. Много голяма услуга.
— Не е нужно да ми напомняш. Тъкмо по тази причина двете седите тук, в дома ми.
Елена погледна Хекс и се помъчи да прочете по лицето й какво имаха предвид двамата. Но изражението й не издаваше нищо. Както се и очакваше.
— Имам един въпрос — каза Рот. — Като го доведем обратно, какво ще правим с онзи имейл, който пристигна до нас? Той каза, че не е от значение, но очевидно е излъгал. Някой от север заплаши да разкрие вашето момче и ако той бъде освободен, този спусък ще бъде натиснат.
Отговори Хекс.
— Лично гарантирам, че индивидът, отправил заплахата, няма да може да използва лаптоп, след като приключа с него.
— Браааво!
Кралят проточи думата с усмивка, после се наведе и изглеждаше като че гали… Стресната, Елена осъзна, че до него седи голдън ретривър, чиято глава едва се подаваше зад бюрото. Леле. Странен избор на порода, впрочем защото кучето изглеждаше добродушно и приветливо в пълен контраст с господаря си. И все пак Рот бе нежен с животното — широката му длан бавно го поглаждаше по гърба.
— Това ли е единствената пробойна, която трябва да бъде запушена по отношение на неговата самоличност? — попита кралят. — Ако този теч бъде отстранен, има ли други, които биха заплашили да го изобличат?
— Монтраг е мъртъв — промърмори Хекс. — Не се сещам за друг, който би могъл да знае. Разбира се, кралят на симпатите би могъл да го погне, но вие ще го спрете. Все пак Рив е и ваш поданик.
— Точно така, дявол го взел, и сигурно ще добавиш, че моите права за собственост датират от по-отдавна. — Рот отново се усмихна за кратко. — Освен това кралят на симпатите няма да се заяжда с мен, защото ако наистина се ядосам, мога да му отнема малкото хубаво царство в страната на измръзналите топки. Той е мой васал, както се казваше в Древната родина, което означава, че управлява само защото аз му го позволявам.
— И така, ще го направим ли? — попита Хекс.
Настана продължителна тишина и докато чакаха краля да заговори, Елена започна да оглежда красивата, обзаведена във френски стил стая, за да избегне очите на Рот. Не искаше той да разбере колко е тревожна, а се боеше, че лицето й издава слабост. Тук се чувстваше не на място, седнала пред водача на расата и предлагаща план, който включваше влизане в самия център на едно много мрачно място. Ала не можеше да рискува той да се усъмни в нея или да я изключи от участие, защото колкото и притеснена да беше, нямаше намерение да отстъпи. Да се страхуваш не означаваше, че ще се отклониш от целта си. По дяволите, ако мислеше така, сега баща й щеше да е в психиатрия, а тя самата като нищо би свършила като майка си.