— Ти ще чакаш с момчетата в хамъра…
— Как ли пък не! Ще ви трябва медицинско лице…
— Вишъс е такъв. Ето защо той отива с първия екип.
— Заедно с мен. Аз мога да го открия… той се храни от…
Рот тъкмо щеше да се намеси, когато гласът на Бела се извиси сред спора.
— Пуснете я да отиде с другите. — Всички затаиха дъх в мълчание, а сестрата на Ривендж повтори остро: — Искам тя да участва.
— Благодаря ти — едва чуто промълви Елена, сякаш вече беше решено.
— Ти си неговата жена — прошепна Бела. — Нали така?
— Да.
— Той мислеше за теб последния път, когато го видях. Очевидно беше какво изпитва към теб. — Гласът на Бела прозвуча с още по-голяма сила. — Тя трябва да отиде. Дори да успеете да го откриете, той би оживял само заради нея.
Рот, който поначало беше против идеята медицинската сестра да се включи в екипа, отвори уста, за да издаде забрана… но после си спомни как преди година-две бе прострелян в корема и Бет бе стояла редом с него. Тя бе причината той да оцелее. Гласът й, докосването й, силната връзка помежду им бяха единственото, върнало го към живота.
Един Бог знаеше какво бяха сторили симпатите на Рив там в колонията. Ако изобщо още дишаше, животът му вероятно висеше на косъм.
— Тя ще отиде — отсъди Рот. — Може би само така ще се измъкне жив оттам.
Тор се прокашля.
— Мисля, че не е…
— Това е заповед.
Настъпи дълго мълчание, наситено с неодобрение. И то бе прекъснато едва когато Рот вдигна дясната си ръка и на нея проблесна масивният черен диамант, носен от всеки крал на расата.
— Добре. Хубаво. — Тор прочисти гърло. — Зи, искам ти да я пазиш.
— Разбрано.
— Моля те… — задавено проговори Бела. — Доведи брат ми у дома. Доведи го където му е мястото.
Настъпи кратка тишина.
После дойде обещанието на Елена.
— Ще го върнем. По един или друг начин.
Не беше нужно да пояснява. Жената имаше предвид жив или мъртъв и всички, включително и сестрата на Рив, го знаеха.
Рот каза няколко думи на Древния език, неща, които помнеше баща му да изрича към Братството. Ала тонът на Рот прозвуча по-различно. Баща му не бе имал нищо против да си остава у дома, на трона си.
А Рот това го съсипваше.
След кратко сбогуване братята и жените тръгнаха и се разнесе хор от трополене на войнишки обувки по мозаечния под. Вратата на вестибюла се затвори.
Бет улови свободната му ръка.
— Как се чувстваш?
По напрегнатия й глас личеше, че отлично знае какво му е, но той не се подразни от въпроса й. Бе загрижена и разтревожена, както и той би бил на нейно място, а понякога не можеш да сториш нищо друго, освен да попиташ.
— Бил съм и по-добре.
Той я притегли към себе си и когато тя допря тяло до неговото, Джордж също притисна глава, за да бъде погален.
Дори и с тях двамата Рот се чувстваше самотен. Застанал в голямото фоайе, чийто простор, цветове и внушителност вече не можеше да види, имаше чувството, че се е озовал точно там, където най-малко би желал. Отиването на бой, макар да бе крал, не бе само в името на войната и на защитата на расата. То бе и заради него самия. Искал бе нещо повече от това да е аристократ, заровен сред книжа и документи.
Но очевидно съдбата бе решила по един или друг начин да го фиксира върху трона.
Той стисна ръката на Бет, после я пусна и даде команда на Джордж да го води напред. Когато с кучето се озоваха във вестибюла, той отвори поредица от врати, докато накрая излязоха извън къщата.
С лице към двора, Рот стоеше на студения вятър, който развяваше и разбъркваше косата му. Вдиша и улови мириса на сняг, а не усещаше нищо по страните си. Очевидно бе само обещание за буря.
Джордж приседна, докато Рот се взираше в небето, което не можеше да види. Ако щеше да вали сняг, дали се бе заоблачило вече? Или пък звездите не се бяха показали още? В коя ли фаза беше луната?
Копнежът в гърдите му го накара да напрегне мъртвите си очи в опит да зърне предмети или очертания от света. Едно време действаше… причиняваше му главоболие, но действаше.
Сега дойде само главоболието.
Зад него Бет попита:
— Искаш ли да ти донеса палто?
Той се усмихна леко и погледна през рамо, като си я представяше застанала в рамката на входната врата, обрамчена от светлината, идваща отзад.
— Знаеш ли — промълви той, — ето защо те обичам толкова много.