Но двамата можеха да се справят с всичко това и с далеч повече. А единствено това имаше значение.
Накрая той се отдръпна.
— Ще си взема душ и ще отида да видя Бела, става ли?
— Добре, радвам се. — Със сестра му си бяха разменили само неловка прегръдка, преди всички да се оттеглят в стаите си. — Кажи ми, ако има нещо, което мога да направя.
— Непременно.
Ривендж излезе от стаята половин час по-късно, облечен в спортен анцуг и дебел пуловер, които един от братята му бе дал. Нямаше представа накъде да върви и помоли една жена доген, която чистеше с прахосмукачка в коридора, да го упъти към стаята на Бела и Зи.
Оказа се наблизо. Само през няколко врати.
Рив отиде до края на коридора, пълен с гръко-римски статуи и почука на посочената врата. Тъй като не последва отговор, пробва следващата врата, през която се чуваше тихичкият плач на Нала.
— Влез — извика Бела.
Рив бавно отвори вратата на детската стая, без да знае какво посрещане да очаква. В дъното на стаята с изрисувани зайчета по стените, Бела седеше на люлеещ се стол и държеше малката на ръце. Ала въпреки нежното внимание Нала се сърдеше и с хленченето си ясно показваше недоволството си от света.
— Здравей — каза Рив, преди сестра му да е вдигнала глава. — Аз съм.
Сините очи на Бела се насочиха към неговите и той видя как върху лицето й се изразиха всевъзможни чувства.
— Здравей.
— Може ли да вляза?
— Моля, заповядай.
Той затвори вратата след себе си, после се почуди дали тя няма да се почувства несигурна, затворена вътре с него. Понечи да се върне и да я отвори, но тя го спря.
— Всичко е наред.
Не беше много сигурен в това, така че остана на разстояние и наблюдаваше как Нала регистрира неговото присъствие. После тя протегна ръчички към него. Само месец по-рано, преди цяла вечност, би отишъл да вземе момиченцето в прегръдките си. Не и сега. Вероятно никога повече.
— Днес е много кисела — оплака се Бела. — И краката отново ме болят. Не мога да я разхождам на ръце и минута повече.
— Да.
Настана дълго мълчание. Погледите и на двамата бяха насочени към малката.
— Така и не знаех какъв си — промълви най-сетне Бела. — Никога не бих се досетила.
— Не исках да знаеш. И мамен не го искаше.
Когато думите излязоха от устата му, той изрече бърза безмълвна молитва за майка си, с надеждата тя да му прости, че ужасната грозна тайна вече е разкрита.
Бог му беше свидетел, че бе сторил всичко, за да не се повдигне завесата от лъжи.
— Била ли е тя… Как се е случило? — попита Бела плахо. — Как… си се… родил?
Ривендж се замисли как да формулира отговора, репетираше фразите в главата си, променяше думи, добавяше нови. Образът на майчиното му лице постоянно изникваше пред него. Накрая той погледна сестра си и бавно поклати глава. Бела пребледня и той разбра, че се е досетила за основното. Знаеше се, че преди симпатите са имали навика да отвличат жени-вампири. И то най-вече красиви и изискани.
Това бе отчасти причината гълтачите на грехове да бъдат изолирани в колонията.
— О, господи… — Бела затвори очи.
— Съжалявам.
Искаше му се да отиде до нея. Толкова много му се искаше. Тя отново отвори очи, избърса сълзите си и изправи рамене, сякаш мобилизираше силите си.
— Баща ми… — Тя прочисти гърлото си. — Когато се е обвързал с нея, знаел ли е истината за теб?
— Да.
— Тя никога не го е обичала. Поне моето впечатление беше такова. — Ривендж запази мълчание, защото стига да можеше, предпочиташе да се въздържи от коментар за това обвързване. Бела се намръщи. — След като е знаел за теб… заплашвал ли е да изобличи теб и нея, ако не се обвърже с него?
Мълчанието на Рив явно беше красноречив отговор, защото сестра му кимна мрачно.
— Това вече е логично. Поражда гняв у мен… но поне разбирам защо е останала с него. — Настъпи напрегната пауза. — Какво още не ми казваш, Ривендж?
— Слушай, каквото се е случило в миналото…
— … е моят живот! — Малката проплака и Бела понижи глас. — Това е моят живот, по дяволите. Живот, за който всички околни са знаели повече от мен. Така че най-добре ми кажи всичко, Ривендж. Ако искаш изобщо да имаме някакви отношения, кажи ми всичко!