Рив мъчително издиша.
— Какво искаш да знаеш най-напред?
Сестра му преглътна с усилие.
— Онази нощ, когато баща ми почина… аз заведох мамен в клиниката. Заведох я, защото беше паднала.
— Спомням си.
— Не беше паднала, нали?
— Не.
— И преди това не е падала?
— Не.
Очите на Бела отново се премрежиха от сълзи и сякаш за да се разсее, тя улови едно от размаханите юмручета на Нала.
— Ти… онази нощ… ти…
Не искаше да отговаря на неизречения въпрос, но вече беше приключил с лъжите към най-близките и най-скъпите си.
— Да. Рано или късно той щеше да я убие. Нещата стояха така — или той, или мамен.
Една сълза потрепна на ресниците на Бела, отрони се и падна върху бузката на Нала.
— О… Господи…
Ривендж видя как сестра му се сгуши, като че й беше студено и имаше нужда от заслон. Искаше му се да й каже, че винаги ще има него. Че винаги ще е насреща, стига тя да го желае. Че си оставаше нейната опора, нейният голям брат, нейният закрилник. Ала той вече не беше същият за нея и никога нямаше да бъде. Макар да не се беше променил, тя го възприемаше по съвсем различен начин, а това значеше, че за нея той е вече друга личност.
Непознат с удивително познато лице. Бела отново избърса очи.
— Имам чувството, че не познавам собствения си живот.
— Може ли да се приближа? Няма да сторя нищо лошо на теб или на малката.
Чака отговор цяла вечност. А после и още.
Устата на Бела се сви в права линия, сякаш се опитваше да задържи риданието у себе си. После протегна към него ръка, същата ръка, с която бе изтрила сълзите си.
Рив се дематериализира през стаята. Да върви би отнело твърде дълго.
Приклекна пред нея, хвана дланта й с две ръце и приближи студените й пръсти до бузата си.
— Толкова съжалявам, Бела. Ужасно съжалявам за теб и мамен. Опитах се да й се извиня за раждането си… кълна ти се. Но просто да говорим за това бе много тежко и за нея, и за мен.
Лъчистите сини очи на Бела срещнаха неговите и сълзите в тях правеха взора й още по-прекрасен.
— Но защо да се извиняваш? Та ти не си имал никаква вина. Бил си невинен… съвършено невинен. Нямаш вина, Ривендж. Абсолютно. Никаква. Вина.
Сърцето му спря за миг, като осъзна… че тъкмо това бе имал нужда да чуе. През целия си живот се бе обвинявал, че се е родил и се опитваше да се реваншира за престъплението извършено срещу майка му, което бе довело до… него.
— Не си й го причинил ти, Ривендж. И тя те обичаше. Доколкото беше способна на това, мамен те обичаше.
Той не разбра как се случи, но внезапно сестра му беше в неговите прегръдки, притисната към гърдите му, заслонена с малкото си в рая от сила и обич, които им предлагаше.
Приспивната песен излезе от устните му едва чуто, само с нежната си мелодия и без думи, защото гърлото му не беше в състояние да ги изрече. Можеше само да напява ритъма на древните слова.
Но това им стигаше — неизречените думи бяха достатъчни да свържат миналото и настоящето и отново да сближат брата и сестрата.
Когато Ривендж не можеше да продължи повече да пее, отпусна глава на рамото на сестра си и затананика със затворена уста.
А през това време новото поколение заспа дълбоко, заобиколено от близките си.
73.
Джон Матю лежеше в леглото, което Хекс беше ползвала, с глава върху възглавниците и тяло върху чаршафите, пропили не само нейния мирис, но и студения им бездушен секс. При целия хаос през нощта догените още не бяха почистили стаята, а когато камериерката най-сетне се появеше да го стори, той щеше да я отпрати.
Никой нямаше да докосва тази стая. Точка. Лежеше изтегнат на леглото напълно въоръжен и с дрехите, с които бе отишъл в колонията да се бие. Имаше рани на няколко места, едната от които още кървеше, ако се съдеше по това, че ръкавът му бе мокър, а главоболието му бе плод или на махмурлук, или на друга бойна травма. Не че имаше някакво значение.
Очите му бяха приковани върху бюрото до отсрещната стена.
Противните колани с шипове, които Хекс упорито носеше около бедрата си, лежаха отгоре също както той на леглото — съвсем не на място, в абсурдно съчетание със сребърната четка за коса до тях.