— Заместник?
— Моят живот е тук, в Колдуел. — Макар гласът на Рив да беше твърд и силен, избликът му на чувства бе остро осезаем и Рот не беше изненадан. През последните двайсет и четири часа нещастникът бе безмилостно въртян в житейската мелница и ако имаше нещо, което Рот да знае от първа ръка, то бе, че спасяването понякога бе също така дезориентиращо като пленяването.
То се знае, първото беше много по-лесно поносимо. Дано Скрайб Върджин да подареше избавление и на Хекс.
— Потърси Хекс — заръча Рот. — Каквато и подкрепа да поискаш от нас за тази цел, имаш я.
— Благодаря.
Когато Рот си помисли за нея, осъзна, че в този момент бе по-милостиво да й желае смъртта, отколкото да е жива. Прегърна през кръста своята шелан и я придърпа към себе си, защото имаше нужда да усети Бет топла и в безопасност до себе си.
— Слушай, по повод бъдещето — обърна се той към Рив, — искам да имам свой на тази арена.
— Не те разбирам.
— Искам ти да си водачът там.
— Какво?
Преди събеседникът му да успее да осмисли казаното, Рот продължи:
— Последното, от което се нуждая сега, е нестабилност в колонията. По дяволите, не знам какво става с Леш и лесърите, нито защо той е бил там, нито какви ги е дробил с Принцесата, но съм сигурен в едно. От думите на Зи съдя, че онези гълтачи на грехове се боят до смърт от теб. Дори да не живееш непрекъснато там, искам ти да ги управляваш.
— Разбирам мисълта ти, но…
— Съгласна съм с краля.
Потвърждението дойде от Елена и очевидно изненада до немай-къде Рив, защото той заекна, неспособен да отговори.
— Рот е прав — заяви Елена. — Ти си този, който трябва да е техен крал.
— Без да засягам никого — промълви Рив, — не такова бъдеще имах предвид за теб и мен. Първо, не изгарям от желание да стъпвам там. И второ, не се интересувам от това да ги ръководя.
Рот усети твърдия трон под себе си и не можа да сдържи усмивката си.
— Колко забавно, и аз понякога изпитвам същото по отношение моите поданици. Но съдбата има други планове за такива като теб и мен.
— По дяволите, съдбата. И представа нямам какво да правя като крал. Не мога просто така на сляпо… — Той рязко млъкна. — Исках да кажа… мамка му… не в смисъл незрящ… По дяволите!
Рот отново се усмихна, като си представи смущението по лицето му.
— Не се притеснявай. Такъв съм, какъвто съм. — Бет хвана ръката му и той стисна нейната, за да я успокои. — Аз съм какъвто съм и ти си, какъвто си. Имаме нужда ти да поемеш управлението там в ръцете си. По-рано не ме предаде и знам, че и сега няма да ме оставиш. Колкото до управлението, ще ти издам една обществена тайна: всички крале са слепи, приятелю. Но ако следваш сърцето си, винаги ще виждаш ясно пътя си. — Рот извърна незрящите си очи към лицето на своята шелан. — Каза ми го веднъж една невероятно мъдра жена. И беше много, много права.
Ама че кучи син, мислеше си Рив, докато се взираше във великия и почитан сляп крал на вампирската раса. Беше се настанил в старомоден трон, на какъвто очакваш да видиш един водач… Биваше си я тази чудовищна мебел, а и бюрото беше първокласно. И докато седеше сред тази царствена обстановка, негодникът пускаше бомби с небрежната увереност на монарх, чиито изисквания винаги се изпълняваха.
За бога, той явно очакваше винаги да му се подчиняват безпрекословно, дори и когато дрънкаше врели-некипели.
Което означаваше… че всъщност с Рот имаха нещо общо.
Без конкретна причина, без никаква дори, Рив си представи мястото, от което управляваше кралят на симпатите. Просто малък пиедестал от бял мрамор. Нищо особено, но пък там се ценеше мощта на съзнанието и не се отдаваше голямо значение на външната изява на властта.
Последното посещение на Рив в тронната зала бе, когато преряза гърлото на баща си. Спомняше си как синята му кръв бе рукнала върху фино зърнестия снежнобял мрамор, сякаш бе изсипана мастилница.
Рив не хареса този образ, макар и не защото се срамуваше от деянието си. Просто… ако се съгласеше с искането на Рот, нямаше ли такова да е и неговото бъдеще? Един ден нямаше ли някой от роднините му да му пререже гърлото?
Такава съдба ли го очакваше?
С всичките тези мисли кръжащи в главата му, той се обърна към Елена за помощ… и тя му даде тъкмо силата, от която се нуждаеше. Взря се в него с категорична и пламенна любов и той реши, че напразно вижда съдбата в такива мрачни краски.