Когато отново погледна Рот, видя, че кралят е хванал ръката на своята шелан също както и той държеше тази на Елена.
Това бе достоен модел за подражание, каза си Рив. Пред него стоеше мъж, какъвто той самият искаше да бъде: добър, силен водач, с кралица, която го подкрепяше и управляваше на равна нога с него.
Само дето неговите поданици въобще не бяха като тези на Рот. А Елена не трябваше да се намесва в делата на колонията. Никога.
От друга страна щеше да му е отличен съветник. Не можеше да си представи някой друг, от когото би искал да получава съвети… освен може би от негодника вампир насреща му.
Рив хвана ръцете на спътницата си в своите.
— Чуй ме внимателно. Ако се съглася да ги управлявам, само аз ще общувам с жителите на колонията. Ти не можеш да ходиш там. И ти гарантирам, че ще има грозни моменти. Много грозни. Ще се случат неща, които може да променят мнението ти за мен…
— Извинявай, но вече съм била там, свърших работата и си имам тениска за спомен. — Елена поклати глава. — Каквото и да се случи, ти си достоен мъж и това винаги ще е най-важното. Доказвал си го неведнъж, а това е единствената гаранция, която някой може да получи.
— Господи, колко те обичам.
И въпреки че тя сияеше насреща му, той имаше нужда да се увери.
— Сигурна ли си, все пак? Защото скочим ли веднъж…
— Абсолютно и категорично… — Тя се надигна на пръсти и го целуна. — … уверена.
— Мамка му! — Рот изръкопляска, като че любимият му отбор току-що бе отбелязал гол. — Това се казва огън жена. Такива ги обичам.
— Аз също.
Рив притегли с усмивка своята шелан в обятията си. Изведнъж толкова много неща в живота му се уредиха едновременно. Сега ако можеше да си върнат и Хекс…
Не ако, каза си, а когато.
Елена опря глава на гърдите му, а той я погали по гърба и се обърна към Рот. След миг Рот извърна лице от своята кралица, все едно знаеше, че Рив го гледа.
В тишината на прелестния бледосин кабинет помежду им се установи необичайна връзка. Макар да се различаваха в толкова много отношения, макар да имаха малко общо и да се познаваха още по-малко, бяха обединени от нещо уникално.
И двамата бяха владетели, които седяха сами на троновете си.
Те бяха… крале.
— Животът е такава разкошна травма, не мислиш ли? — промълви Рот.
— Да. — Рив целуна Елена по главата, като си помисли, че преди да я срещне, би изключил думата „разкошна“ от това твърдение. — Точно това е.