— Войници?
— Бизнесът ти е стабилен.
— Изкарвам по нещо.
— Искаш ли да си докарваш повече?
Мъжът се втренчи в Леш, а очите му се присвиха от угодничество и алчност.
— Колко повече?
Парите наистина ги биваше да мотивират.
— Справяш се добре за търговец на дребно, но в действителност бизнесът ти не е нищо особено. За твой късмет аз съм в настроение да инвестирам в някого като теб, който с нужната подкрепа да е готов да премине на следващото стъпало. Искам да ти дам възможност от търговец на дребно да се превърнеш в посредник.
Мъжът вдигна ръка към брадичката си, прокара пръсти надолу до шията си, сякаш стимулираше мозъка си да заработи чрез масажиране на гърлото. В последвалото мълчание Леш се намръщи. Кокалчетата на ръката му бяха обелени, а камъкът от евтиния му гимназиален пръстен липсваше.
— Звучи интересно — промърмори онзи. — Но… Трябва малко да укротя топката.
— По каква причина? — Ако това беше някакъв трик при воденето на преговори, Леш беше готов да му обърне внимание върху факта, че е пълно със стотици мизерни дилъри като него, които биха си хвърляли шапката при такова предложение.
После щеше да кимне на господин Д. и убиецът щеше да му тегли куршума точно под рехавата линия на косата.
— Не трябва да се мяркам в Колдуел. За известно време.
— Защо?
— Не е свързано с търговията на наркотици.
— Има ли нещо общо с обелените ти кокалчета? — Човекът бързо скри ръка зад гърба си. — Така си и мислех. Имам следния въпрос: Щом трябва да си налягаш парцалите, какво правеше тази вечер в „Скриймърс“, дявол го взел?
— Да кажем, че исках да купя нещо за лични нужди.
— Ти си пълен идиот, ако взимаш онова, което продаваш.
А също така се оказваше неподходящ кандидат за целите на Леш. Нямаше желание да върти бизнес с наркоман.
— Не беше дрога.
— Нова лична карта ли?
— Може би.
— Намери ли онова, за което беше отишъл в клуба?
— Не.
— Аз мога да ти помогна. — Все пак Обществото имаше собствено ламиниращо устройство. — Ето предложението ми. Войниците ми, този вляво от теб и онзи отзад, ще ти сътрудничат. Ако не можеш да се показваш на улицата, ти ще уреждаш стоката, а те ще я пласират, като им покажеш начините. — Леш хвърли поглед към господин Д. — Закуската ми.
Господин Д. постави оръжието си до каубойската шапка, която сваляше само вътре, и запали пламъка под тигана на малката готварска печка.
— За какви суми говорим? — попита човекът.
— Първата инвестиция ще бъде от сто хиляди.
Очите на мъжа засвяткаха от вълнение като екрана на игрален автомат.
— Ами… Това е достатъчно като за начало. Но какъв е моят дял?
— Ще делим печалбата. Седемдесет за мен. Трийсет за теб. От всички продажби.
— Как да съм сигурен, че мога да ти се доверя?
— Няма как.
Господин Д. сложи няколко резена бекон в тигана и цвърченето им изпълни стаята, а Леш се усмихна на звука.
Човекът се озърна и мислите му можеха да бъдат прочетени като от книга. Бунгало насред нищото, с четирима типове срещу него, от които поне един имаше оръжие, способно да направи цяла крава на кайма.
— Добре. Да. Съгласен съм.
Което, разбира се, беше единственият възможен отговор.
Леш спусна предпазителя на оръжието си и очите на мъжа изскочиха от орбитите им, когато той постави автомата на масата.
— Хайде, нали не си мислеше, че не те държа на мушка?
— Да. Добре. Ясно.
Леш стана и се приближи към него. Протегна ръка и попита:
— Как ти е името, орле?
— Ник Картър.
Леш се изсмя хладно.
— Пробвай отново, тъпако. Искам истинското ти име.
— Боб Грейди. Викат ми Боби Джи.
Подадоха си ръце и Леш стисна силно неговата, като премаза обелените кокалчета.
— Радвам се да работя с теб, Боби. Аз съм Леш. Но можеш да ми викаш Боже.
Джон Матю оглеждаше присъстващите във ВИП зоната на „Зироу Сам“, но не защото си търсеше компания както Куин, нито се чудеше коя ще избере Куин, както правеше Блей.
Не, Джон си имаше своя собствена фиксидея.
Обикновено Хекс се появяваше на всеки половин час, но след като един от охранителите се беше доближил до нея и тя бе изхвърчала на бегом, я нямаше никаква.