Докато не вдигна глава и не забеляза Рив.
Замръзна на място.
— Ще изпием чая си тук — посочи Монтраг към ниската масичка, разположена между тапицираните с коприна канапета, на които седяха. — Ето тук.
Жената доген не помръдна, а вместо това се втренчи в лицето на Рив.
— Какво има? — настоя Монтраг, а чашите за чай се разтресоха и от подноса се разнесе звънтящ звук. — Сервирай ни чая веднага.
Прислужницата сведе глава, промърмори нещо и пое към тях бавно и с предпазлива крачка, като че пристъпяше към свита змия. Постара се да не доближава Рив и след като постави подноса на масата, едва успя с треперещи ръце да сложи чашите върху чинийките.
Когато понечи да вземе чайника, беше повече от ясно, че ще го разлее.
— Нека аз — предложи Рив и посегна.
Жената се отдръпна от него, а дръжката на чайника се изплъзна от ръката й и той полетя към пода. Рив улови нагорещения сребърен съд в дланите си.
— Какви ги вършиш? — извика Монтраг и скочи от канапето.
Жената доген се сви и вдигна ръце към лицето си.
— Съжалявам, господарю. Много съжалявам…
— Млъквай и ни донеси лед.
— Вината не е нейна. — Рив спокойно хвана дръжката и наля чая. — А на мен нищо ми няма.
И двамата го гледаха втренчено, като че очакваха да заподскача наоколо под съпровода на охкания. Рив постави сребърния съд на масата и се взря в бледите очи на Монтраг.
— Една бучка захар? Или две?
— Да ти предложа ли… Да ти предложа ли нещо за изгарянето?
Ривендж се усмихна и разкри кучешките си зъби пред своя домакин.
— Съвсем добре съм.
Монтраг изглеждаше обиден, че не може да направи нищо и насочи неудовлетворението си към слугинята.
— Изложи ме до немай-къде. Остави ни.
Рив хвърли поглед към жената доген. За него емоциите й представляваха триизмерна мрежа от страх, срам и паника. Плетеницата запълваше пространството около нея също така ефективно, както собствените й кости, мускули и кожа.
Не се притеснявай, изпрати й своята мисъл той. И знай, че ще оправя нещата.
На лицето й се изписа изненада, но раменете й вече не бяха толкова напрегнати и тя се отдалечи към вратата далеч по-спокойна.
След като излезе, Монтраг прочисти гърло и седна обратно на мястото си.
— Не мисля, че ще я задържим. Напълно некадърна е.
— Нека започнем с една бучка. — Рив пусна кубчето захар в чая. — А после ще видим дали искаш още.
Подаде му чашата, но не достатъчно близо и на Монтраг му се наложи да стане отново и да се наведе над масата.
— Благодаря.
Рив не пускаше чинийката, докато натрапваше в съзнанието на своя домакин промяна на мнението му.
— Аз явно изнервям жените. Вината не беше нейна.
Рязко отпусна хватката си, при което Монтраг залитна и едва задържа фината порцеланова чаша.
— Опа. Не разливай. — Рив се отпусна обратно на своето канапе. — Ще е жалко да оставиш петно на този красив килим. „Обюсон“ е, нали?
— Да. — Монтраг отново се настани на мястото си и се намръщи, без да може да разбере защо изведнъж се беше почувствал различно по отношение на прислужницата си. — Да, точно така. Баща ми го купи преди много години. Имаше изискан вкус, не си ли съгласен? Тази стая беше създадена специално за този килим, защото има такива големи размери, а цветът на стените беше избран да подчертае прасковените му тонове.
Монтраг огледа кабинета и се усмихна сам на себе си, докато отпиваше, а малкото му пръстче стърчеше настрани като развят флаг.
— Как е чаят ти?
— Отличен е. Ти няма ли да пиеш?
— Не си падам по чая. — Рив изчака, докато чашата не се озова отново пред устните на мъжа. — Говореше за убийството на Рот.
Монтраг се задави. Капки „Ърл грей“ се разлетяха наоколо по предницата на червения му смокинг и по прекрасния бледооранжев килим от татко. Започна да потърква петната с неуверена ръка, а Рив му подаде салфетка.
— Ето, използвай това.
Монтраг я пое и взе да потупва непохватно гърдите си, а после повтори движението върху килима със същата липса на ефект. Очевидно той беше от онези, които създаваха хаоса, а не от справящите се с него.
— Та за какво говореше? — промърмори Рив.
Монтраг хвърли салфетката на подноса и се изправи на крака, остави чая си и започна да крачи из помещението. Спря пред огромен пейзаж, изобразяващ планина, и очевидно се възхищаваше на драматичната сцена, представляваща войник, молещ се към небесата. Заговори с лице към картината.