— Тя имаше вид, че се справя.
— Може би се е прикривала по-добре от преди.
Четиримата останаха смълчани за известно време. В работата си се сблъскваха с много загуби — един мъртвец не беше кой знае каква новина — но в повечето случаи Рив и сътрудниците му играеха ролята на знак минус в уравнението. Те отнемаха живот. Ако друг го направеше с някого от техните, не им се нравеше.
— Искаш ли да докладвам за положението тази вечер? — попита Хекс.
— Не сега. Аз самият имам новини за споделяне. — Той си наложи да се съсредоточи и погледна към Трез и Ай Ем. — Онова, което ще кажа, доста ще сговни ситуацията и затова искам да дам възможност и на двама ви да излезете от стаята. Хекс, за съжаление това не важи за теб. Съжалявам.
Трез и Ай Ем останах неподвижни, което ни най-малко не го изненада. Трез му показа среден пръст. И това също не беше шокиращо.
— Ходих до Кънектикът — заяви Рив.
— Също така си бил и в клиниката — допълни Хекс. — Защо?
Джипиесът понякога можеше да бъде истинска напаст. Не позволяваше никакво уединение.
— Забрави за проклетата клиника. Искам да изпълниш една задача за мен.
— Каква по-точно?
— Гледай на случая с гаджето на Криси като на коктейл преди вечерята.
Това я накара да се усмихне хладно.
— Казвай.
Той се взря във върха на ножа за писма и си спомни как с Рот се бяха смели, защото и двамата имаха такива. Кралят беше дошъл да го посети след набезите през лятото, за да обсъдят проблемите на Съвета и го беше видял върху бюрото му. Рот се беше пошегувал, че в ежедневната си работа и двамата са водени от острие, макар и да държат писалки в ръцете си.
И не беше ли наистина така? Само че Рот имаше морала на своя страна, а Рив служеше единствено на личните си интереси. Не беше вземал решенията си и не беше избрал пътя си воден от своите добродетели. Както винаги от значение бяха единствено собствените му облаги.
— Няма да е лесно — промърмори.
— Забавните неща никога не са лесни.
Рив се съсредоточи върху острия връх на ножа.
— Тази задача… не е за веселба.
С наближаването на края на нощта и съответно на смяната й, Елена ставаше все по-нервна. Време за среща. И време да вземе решение. Мъжът трябваше да дойде да я вземе от клиниката след двайсет минути.
Боже, пак я бе обзела нерешителност.
Името му беше Стефан. Стефан, син на Тем, макар тя да не познаваше нито него, нито семейството му. Той беше обикновен вампир, а не член на аристокрацията. Беше придружил до клиниката братовчед си, който бе порязал ръката си, докато цепел дърва за камината. Докато тя беше попълвала документите за изписването, със Стефан си бяха поговорили на теми, на които си говорят необвързаните. Той харесваше „Рейдиохед“, тя също. Тя си падаше по индонезийската кухня, той също. Той работеше в света на хората като компютърен програмист благодарение на виртуалните комуникации. Тя, от друга страна, беше медицинска сестра. Той живееше в дома на родителите си, единствен син в без съмнение цивилно семейство — или поне изглеждаха такива. Баща му работеше за вампир строителен предприемач, а майка му преподаваше Древния език. Симпатични, нормални, надеждни.
Като се имаше предвид какво беше причинила аристокрацията на баща й, беше решила, че изборът й е добър. Стефан я беше поканил на кафе, тя беше приела, избраха тази вечер и си размениха номерата на мобилните телефони.
Но какво трябваше да направи сега? Да му се обади и да откаже заради семейни проблеми ли? Или да отиде и през цялото време да се тревожи за баща си?
Ала след краткия телефонен разговор с Лузи, който проведе в съблекалнята, се беше оказало, че ситуацията в дома й се е подобрила. След като си бе починал, сега бащата на Елена спокойно работеше върху книжата си, седнал зад бюрото.
Половин час в кафенето. Може би щяха да си поделят кифличка? С какво можеше да навреди това?
След като окончателно реши, че ще отиде, никак не й се понрави образът, изникнал в съзнанието й. Не й бе притрябвало да мисли за голите гърди на Рив с онези татуирани червени звезди, когато едва беше събрала куража да излезе на среща с друг мъж.
Трябваше да се концентрира върху това да свали униформата си и да подобри поне донякъде външния си вид.
Докато пристигаха сестрите от дневната смяна, а тези от нощната си тръгваха, тя съблече униформата си и сложи полата и блузата, които беше донесла със себе си…