Беше си забравила обувките.
Страхотно! Белите гуменки бяха толкова секси.
— Какво има? — попита Катя.
Тя се обърна.
— Има ли някакъв шанс това на краката ми да не съсипва напълно външния ми вид?
— Честно ли? Не е толкова зле.
— Никак не умееш да лъжеш.
— Поне опитах.
Елена прибра униформата в чантата си, оправи косата си и провери състоянието на грима си. Разбира се, беше забравила молива за очи и спиралата, така да се каже, и на този фронт липсваше въоръжение.
— Радвам се, че тръгваш — каза Катя, докато триеше разписанието за предишната нощ от бялата дъска.
— Като се има предвид, че си мой шеф, това малко ме притеснява. Бих предпочела да те радва идването ми в клиниката.
— Не, не става дума за работата. Радвам се, че ще излизаш тази вечер.
Елена се намръщи и се озърна. По някакво чудо бяха сами.
— Кой е казал, че отивам някъде, а не вкъщи?
— Никоя сестра, която се прибира у дома си, не се преоблича тук. И също така не се тревожи дали обувките пасват на полата. Ще ти спестя въпроси от рода: „Кой е той?“.
— Това е истинско облекчение.
— Освен ако нямаш желание да споделиш.
Елена се засмя.
— Не, предпочитам да го запазя за себе си. Но ако се получи нещо… ще споделя.
— Няма да настоявам. — Катя отиде до шкафчето си и се загледа в него.
— Добре ли си? — попита Елена.
— Мразя тази проклета война. Мразя, че непрестанно докарват още и още мъртъвци, а болката, която са изпитали, личи по лицата им. — Катя отвори шкафчето си и извади якето си. — Съжалявам, нямах намерение да ти развалям настроението.
Елена се приближи до нея и сложи ръка на рамото й.
— Знам как се чувстваш.
За миг останаха с вперени една в друга очи. После Катя прочисти гърло.
— Хайде, трябва да тръгваш. Сигурно вече те чакат.
— Той ще ме вземе от тук.
— Може да се помотая отвън и да изпуша една цигара.
— Ти не пушиш.
— Дявол да го вземе, пак изгубих.
На път към изхода Елена се отби на регистрацията, за да се увери, че е предала всичко на следващата смяна. Доволна, че всичко е наред, тя мина през вратите и се изкачи по стълбите, докато най-накрая не излезе от клиниката.
Навън в нощта установи, че захладняването бе преминало в студ. Въздухът й миришеше на синьо, ако цветовете изобщо имаха мирис. Бе свеж, мразовит и чист. Тя го вдишваше дълбоко и после го издишваше във вид на бели облачета. При всяко вдишване имаше чувството, че поема сапфиреното сияние на небето в дробовете си и че звездите са искри, които подскачат в тялото й.
Сбогува се и с последните сестри, които си тръгваха с колите си или дематериализирайки се, в зависимост от плановете им. Катя излезе и също отпътува.
Елена погледна часовника си, докато потропваше на студа. Мъжът закъсняваше с десет минути. Не е кой знае какво.
Облегна се на алуминиевата облицовка и почувства кръвта да кипи във вените й, странно усещане за свобода се надигаше в гърдите й при мисълта, че ще излиза с мъж. Сама.
Кръв. Вени.
Нищо не беше направено за ръката на Ривендж.
Тази мисъл връхлетя съзнанието й и се загнезди там като ехо от пронизителен шум. Не се беше погрижил за ръката си. В картона му не беше отбелязано нищо, свързано с инфекцията, а Хавърс беше така педантичен към записките си, както към униформите, хигиената в стаите на пациентите и реда в складовете със санитарни материали.
Когато се беше върнала с лекарствата в кабинета за прегледи, Ривендж вече беше облякъл ризата си и я беше закопчал, но тя реши, че това се е случило след прегледа. Сега можеше да се обзаложи, че я е облякъл в мига, когато беше премерила кръвното му налягане.
Само че… това не беше нейна работа. Ривендж беше възрастен и имаше пълното право да взима лоши решения по отношение на здравето си. Също като онзи наркоман, който едва беше преживял нощта и както безброй други пациенти, кимащи, докато докторът бе пред тях, но после си отиваха вкъщи и не ги беше грижа за лекарствата и възстановяването им.
Тя не можеше да стори нищо, за да спаси някой, нежелаещ да бъде спасен. Нищо. И това беше една от най-големите трагедии в работата й. По силите й беше единствено да обясни какви са възможните варианти и последствията от тях и да се надява пациентът да вземе разумно решение.