Духна остър вятър и изду полата й, което я накара да мечтае за коженото палто на Ривендж. Подаде глава иззад сградата на клиниката и огледа пътя за фаровете на кола.
Десет минути по-късно отново погледна часовника си.
И още десет минути по-късно пак хвърли поглед към китката си.
Бяха й вързали тенекия.
Не беше никаква изненада. Срещата беше организирана прекалено прибързано, не се познаваха.
След още един студен порив на вятъра тя извади телефона си и написа съобщение:
„Здравей, Стефан. Съжалявам, че се разминахме тази вечер. Може би някой друг път.“
Прибра телефона обратно в джоба и се материализира в дома си. Вместо да влезе направо вътре, тя се сгуши в тънкото си палто и започна да крачи напред-назад по напуканата пътека, водеща към задната врата. Отново задуха студен вятър и тя почувства как щипе лицето й.
Очите й започнаха да парят.
Обърна се с гръб към леденото течение, а няколко кичура от косата й се развяха около лицето й, сякаш в опит да избягат от студа. Тя потрепери.
Страхотно. Сега очите й се напълниха със сълзи, а вече нямаше за извинение студения вятър.
Боже, плачеше ли? Заради нещо, което би могло да е просто недоразумение? Заради мъж, когото едва познаваше? Защо имаше толкова голямо значение за нея?
Но всъщност изобщо не беше заради него. Проблемът беше у нея. Мразеше положението, в което се намираше. Ненавистно й беше, че е сама.
В опит да намери опора в буквалния смисъл на думата, тя хвана дръжката на задната врата, но не успя да се накара да влезе. Образът на овехтялата, прекалено подредена кухня, набиващото се в съзнанието скърцане на стълбите към мазето, миризмата на прах и хартия, идваща от стаята на баща й, й бяха така до болка познати, както собственото й отражение в огледалото. Тази вечер всичко беше прекалено натрапващо се, като ярки лъчи, които се забиваха право в двете й очи, като оглушителен рев в ушите й, като непоносима смрад, атакуваща носа й.
Отдръпна ръка. Тази среща беше като пропуск за излизане от затвора в игра на „Монопол“. Като спасителен сал от самотен остров. Като ръка, протегната над скалата, от която висеше.
Отчаянието я върна обратно в релсите, както нищо друго не можеше да го постигне. Нямаше право да излиза с когото и да било, щом гледаше така на нещата. Не беше честно спрямо околните и не беше полезно за нея самата. Когато Стефан я потърсеше отново, ако изобщо го направеше, щеше да каже, че е много заета.
— Елена? Добре ли си?
Елена отскочи назад от вратата, която все пак се беше отворила широко.
— Лузи! Извинявай, просто… Бях се замислила. Как е татко?
— Много добре, наистина чудесно. Пак заспа.
Лузи пристъпи навън и затвори, за да задържи топлината вътре. Образът й беше станал познат до болка след двете години заедно, а хипарските дрехи и прошарената коса й действаха успокояващо. Както винаги в едната си ръка държеше медицинското куфарче, а на противоположното рамо висеше голямата й дамска чанта. В медицинското куфарче носеше стандартното: апарат за кръвно налягане, слушалки и няколко по-леки лекарства, които Елена беше виждала да се използват до едно. Дамската й чанта съдържаше страница с кръстословицата от „Ню Йорк Таймс“, обожаваните от нея дъвки „Риглис Спиърминт“, портмоне и червило с прасковен цвят, което прокарваше по устните си на равномерни интервали от време. Елена знаеше за кръстословицата, защото Лузи и баща й я решаваха заедно, за дъвките — от обвивките, които виждаше в боклука, а червилото беше повече от очевидно. За портмонето само предполагаше.
— Как си? — Лузи зачака отговор, отправила с внимание към нея ясните си сиви очи. — Връщаш се малко по-рано.
— Върза ми тенекия.
Начинът, по който Лузи постави ръка върху рамото й, беше онова, което я превръщаше в отлична сестра. С един допир тя предлагаше успокоение, топлина и съпричастност, а всичко това спомагаше за успокояване на кръвното налягане, пулса и нервното напрежение.
Това пък допринасяше за проясняване на съзнанието.
— Съжалявам — каза Лузи.
— О, не, така е по-добре. Искам да кажа, очаквах прекалено много.
— Наистина ли? Звучеше ми съвсем разумна, когато ми каза за срещата. Спомена, че излизате само на кафе.
По някаква причина Елена реши бъде напълно откровена.
— Не. Търсех изход. А това няма как да стане, защото никога няма да го оставя. — Елена поклати глава. — Както и да е. Много благодаря, че дойде.