— Ситуацията не е или-или. Няма нужда да избираш между себе си и баща…
— Наистина оценявам, че успя да дойдеш. Беше много мило от твоя страна.
Лузи се усмихна по начина, по който го беше направила Катя по-рано, с плътно стиснати устни и тъжно.
— Добре, ще замълча, но съм права. Можеш да имаш връзка и пак да си добра дъщеря на баща си. — Лузи хвърли поглед към вратата. — Слушай, трябва да наблюдаваш раната на крака му. Смених превръзката, но още ме тревожи. Боя се, че е на път да се инфектира.
— Ще го направя, благодаря ти.
След като Лузи се дематериализира, Елена влезе в кухнята, заключи вратата и се запъти надолу към мазето.
Баща й спеше в огромното викторианско легло в спалнята си. Таблата зад главата му наподобяваше входната арка на гробница. Той лежеше отпуснат сред куп копринени възглавници, а кървавочервената кадифена завивка беше внимателно подгъната по средата на гърдите му.
Изглеждаше като крал, легнал да отдъхне.
След като се беше разболял душевно, косата и брадата му бяха побелели и Елена се беше разтревожила, че започват промените, предвещаващи края. Но след петдесет години той продължаваше да изглежда по същия начин, по лицето му нямаше нито бръчка, а ръцете му бяха силни и здрави.
Беше толкова трудно. Не можеше да си представи живота без него. Но също така не можеше да си представи да има собствен живот с него наоколо.
Елена притвори вратата и отиде в своята собствена спалня, където се изкъпа, преоблече и накрая се изтегна на леглото си. Всичко, с което разполагаше, беше двойно легло, една възглавница и памучни чаршафи, но не я интересуваха луксозните вещи. Имаше нужда да положи някъде умореното си тяло всеки ден и това беше всичко.
Обикновено четеше за кратко, преди да заспи, но не и днес. Нямаше нужната енергия. Протегна се и угаси лампата, кръстоса крака в глезените и опъна ръце от двете страни на тялото си.
Усмихна се, когато осъзна, че с баща й спят в абсолютно еднаква поза.
В тъмното тя се замисли за Лузи и за това как старателно се беше погрижила за порязването на баща й. Да си добра сестра означаваше да те интересува цялостното състояние на пациентите ти, дори след като си тръгнеш. Също така беше важно да инструктираш близките за грижите, които трябва да полагат.
Това не беше работа, която свършва с края на смяната ти.
Тя отново светна лампата.
Стана и отиде до бюрото, което беше получила безплатно от клиниката след подновяване на мебелировката там. Интернет връзката беше бавна както винаги, но най-накрая тя получи достъп до базата данни, съдържаща картоните на пациентите.
Въведе личната си парола и зададе търсене… после зададе още едно. Първото беше по необходимост, а второто от любопитство. Запази двата файла, изключи лаптопа и взе телефона.
11.
Мигове преди зората, точно преди светлината да струи от източното небе, Рот се материализира в гъстите гори на северния склон на планината в имението на Братството. Никой не се беше появил в „Ловната ферма“ и притискан от наближаващия изгрев, той беше принуден да си тръгне.
Крехките борови клонки, станали още по-чупливи заради студа, пукаха шумно под подметките на ботушите му. Все още нямаше навалял сняг, който да погълне шумовете, но той го подушваше във въздуха, чувстваше студът да щипе ноздрите му.
Скритият вход към светилището на Братството на черния кинжал се намираше в дъното на пещерата. Ръцете му напипаха дръжката върху каменния портал и тежките входни врати се плъзнаха настрани. Пристъпвайки по черните мраморни плочи, той влезе навътре, а вратите са затвориха зад гърба му.
От двете му страни пламнаха факли по негова безмълвна заповед, осветиха коридора навътре, както и масивните железни порти, поставени в края на осемнайсети век, когато Братството беше превърнало пещерата в гробница.
Докато се приближаваше, му се струваше, че вижда със замъгленото си зрение въоръжени стражи, изправени до масивните колони на портите, отблясъците от пламъка вдъхваха живот там, където той не съществуваше. Със съзнанието си той раздели двете крила на портата и продължи навътре по дълъг коридор, по чиито стени от пода до намиращия се на дванайсет метра височина таван имаше монтирани рафтове.
Върху тях една до друга бяха подредени урни на лесъри, свидетелства за битките, водени от Братството поколение след поколение. Най-старите урни не бяха нищо повече от грубовати ръчно изработени съдове, донесени до тук от Древната страна. С всеки изминат метър навътре урните ставаха по-съвременни и при следващата врата вече можеха да бъдат открити съдове масово производство, внесени от Китай.