По рафтовете нямаше останало много празно пространство и това го потискаше. Със собствените си ръце беше помогнал за изграждането на това хранилище за мъртъвците на врага им. Заедно с Дариъс, Тормент и Вишъс се бяха трудили цял месец. Работеха през деня и спяха на мраморния под. Той беше решил колко дълбоко в земята да навлязат. А после бяха увеличили дължината на коридора с много повече метри, отколкото беше смятал, че ще им е нужно. Когато с братята бяха приключили и подредили по-старите урни, той беше напълно убеден, че няма да им трябва толкова много пространство за складиране. Със сигурност докато запълнеха и три четвърти от рафтовете, войната отдавна щеше да е свършила.
А ето че сега, векове по-късно, се мъчеше да открие достатъчно място.
С лошо предчувствие кралят измери със слабите си очи последното оставащо пространство от първоначално изградените рафтове. Трудно му беше да не приеме това като доказателство, че войната върви към своя край, че вампирският еквивалент на ограничения календар на маите се намираше на тези грубо издялани полици.
Не се почувства преливащ от гордост заради постигнатия успех, когато погледна последната добавена към колекцията урна.
Или нямаше да има раса, която да защитават, или щяха да се свършат братята, играещи ролята на защитници. Рот извади трите урни от якето си и ги постави заедно в малка група. После отстъпи назад.
Той беше допринесъл за много от наличните съдове. Преди да стане крал.
— Вече знаех, че излизаш да се биеш.
Рот обърна глава при звука от властния глас на Скрайб Върджин. Нейна Святост се рееше от вътрешната страна на металните врати с полюшваща се на трийсет сантиметра от мраморния под черна роба, от чиито краища струеше светлината й.
Имаше време, когато тази светлина беше ослепително ярка, а сега създаваше само бегли сенки.
Рот се обърна отново към урните.
— Значи това е имал предвид Ви, като каза, че ще ми изключи шалтера.
— Синът ми ме посети, да.
— Но ти вече си знаела. И между другото това не е въпрос.
— Да, тя мрази въпросите.
Рот погледна през рамо и видя Ви да пристъпва през портите.
— Виж ти — промърмори Рот. — Майката и синът, отново съюзени.
Скрайб Върджин го доближи, като бавно се движеше покрай урните. Преди време — или по-точно едва преди година — тя незабавно би поела контрол върху разговора. Сега само се носеше наоколо.
Ви изсумтя сърдито, все едно искаше да покаже, че достатъчно дълго скъпата му майка е отлагала мъмренето на краля и че е недоволен, задето тя не е взела нещата в ръце.
— Рот, ти не ме остави да довърша.
— И мислиш, че сега ще го направя? — Той се протегна и прокара пръст по гърлото на една от трите урни, които беше добавил към колекцията.
— Ще го оставиш да довърши — заяви Скрайб Върджин с безизразен тон.
Вишъс закрачи към него, а стъпките му отекваха по пода, за който беше помагал да бъде положен.
— Исках да кажа, че ако планираш да излизаш да се биеш, трябва да имаш подкрепление. И кажи на Бет. В противен случай си лъжец… и има твърде голяма вероятност да я направиш вдовица. По дяволите, забрави за видението ми. Но поне разсъждавай практично.
Рот започна да крачи напред-назад, замислен колко подходяща за този разговор бе обстановката. Бяха обградени от доказателства за неспиращата война.
Накрая спря пред трите урни, донесени от него същата вечер.
— Бет мисли, че ходя извън града да се срещам с Фюри. Да обсъждаме въпроси, свързани с Избраниците. Лошо е да се лъже. Но мисълта, че имаме само четирима братя на бойното поле, ме кара да се чувствам още по-зле.
Настъпи дълго мълчание и се чуваше единствено припукването на горящите факли. Ви наруши тишината.
— Мисля, че трябва да проведеш среща с Братството и да изясниш нещата с Бет. Както вече казах, ако ще се биеш, бий се. Но го прави открито. По този начин няма да ти се налага да излизаш сам. Както и на никой друг от нас. Сега заради смените някой винаги се бие без партньор. Ако официално си част от нас, този проблем ще се реши.
Рот не можа да сдържи усмивката си.
— Боже, ако вярвах, че ще приемеш решението ми, щях по-рано да ти кажа. — Той погледна към Скрайб Върджин. — Ами законите? Традициите?
Майката на расата се обърна с лице към него и заговори с далечен глас:
— Толкова много неща се промениха. Какво е още една промяна? Пожелавам ви всичко добро, Рот, син на Рот и Вишъс, плод на моята утроба.
Скрайб Върджин изчезна като дъх в студената нощ, разсейващ се във въздуха, сякаш никога не го е имало.
Рот се облегна на рафтовете, а пулсиращото главоболие го накара да повдигне очилата си и да разтърка безполезните си очи. После спусна клепачи и остана неподвижен на мястото си, застинал като обкръжаващия го камък.
— Изглеждаш съсипан — отбеляза Ви.
И се чувстваше точно така.